Старицата погледна жадно парите и поиска да се увери в късмета си:
— Наистина ли ще ми дадеш момичето без пари?
— Разбира се — кимна той. — Когато детето изчезне, ще уговорим почтена цена, ако все още можете да я използвате.
— Е, ще видим. — Старата посегна към монетите.
Оуен сложи ръка върху парите.
— Първо трябва да ми кажете нещо, мистрес. Искам да знам за какво плащам.
19
Пен изчака вратата да се затвори зад Оуен и изтича навън. Спря пред стълбата и погледна към горния етаж. Зад притворените кепенци се виждаха два мънички прозореца. Тя изкачи на един дъх външната стълба, като се държеше здраво за изгнилия парапет, защото стъпалата бяха в още по-лошо състояние. Спря пред вратата и изпрати пламенна молитва към небето:
— Моля те, господи, нека вратата да не е затворена. — Вдигна резето и вратата се отвори с жално скърцане. Пен се озова в тъмно, отвратително миришещо помещение, студено като гробница.
В първия момент не посмя да престъпи прага. Страхът от онова, което можеше да намери вътре, я сковаваше… а може би нямаше да намери нищо. Може би усилията й бяха напразни. В следващия миг във вените й потече нова енергия и тя повярва, че скоро ще намери онова, което търсеше.
Не бе помислила да вземе свещ и остави вратата отворена. Очите й бяха привикнали с мрака и веднага различи три вързопа на пода.
— Какво става? — попита уплашено един от тези вързопи и Пен стъпи предпазливо на неравните дъски, стараейки се да не вдига шум, който да бъде чут долу.
Коленичи пред първия вързоп, който се оказа мършаво момиченце. Очите му изглеждаха огромни на мръсното личице. До момичето спеше мъничко бебе.
— Няма нищо — пошепна Пен и добави абсурдното: — Аз съм! — След което пропълзя на колене към следващото вързопче.
На изгнил сламеник спеше момченце, свито на кълбо. Пен го огледа трескаво. Под жалките парцали, с които бе завито, детето беше ужасно мършаво. Тя се опита да прецени възрастта му, но в този мрак не можеше да бъде сигурна.
Пропълзя до третия сламеник и съвсем се обърка. Още едно момченце. То беше будно. Погледна я безизразно и засмука палеца си.
Отчаянието я връхлетя като огромна вълна и заплаши да удави убеждението й, мечтите и решителността й. Как да разбере кое е нейното дете? Дете, което беше носила осем месеца под сърцето си, което бе родила след многочасови болки, за да го загуби…
Къде беше толкова често споменаваният майчински инстинкт? Само той можеше да й помогне да познае сина си.
Коленичила пред последния сламеник, Пен се бореше със сълзите си. Каква полза, ако се разплаче? Колко време й оставаше? Оуен трябваше да задържи старата вещица колкото може по-дълго в кухнята. Нито за миг не й хрумна, че е възможно нито едно от двете момченца да не е нейното.
Пен се наведе и вдигна хлапето, което лежеше на влажната слама само по ризка. Детето я зяпна стреснато.
— Тихо… тихо, миличък — пошепна тя и го прегърна. Палецът се изплъзна от устата му, но то не се разплака, както се опасяваше тя.
Пен отиде до вратата, където беше по-светло, и огледа мръсното личице. Потърси очите на Филип, носа или поне устата му, но не откри нищо подобно. Никаква прилика. Дишайки тежко, притисна малкото телце до гърдите си, за да провери дали ще усети нещо — някакво сродство, — но изпита само огромно съчувствие към жалката човешка купчинка, която държеше в ръцете си.
Остави момченцето до вратата и то стъпи на крачетата си, без да реагира по никакъв друг начин. Пен вдигна второто момченце и отнесе и него до вратата. То се събуди и примигна уплашено. Ей сега щеше да се разпищи.
— Не плачи, моля те! — Пен сложи ръка на устата му. — Няма да ти сторя нищо лошо. — Погледна го в лицето с надеждата да открие някаква прилика, но отново не намери нищо.
Що за майка съм, като не мога да позная собственото си дете? — запита се ужасено тя. Отчаянието отново заплаши да я надвие.
Двете момченца застанаха едно до друго. Бяха горе-долу еднакви на ръст, ужасно слабички, занемарени… около двегодишни. Пен коленичи пред тях.
— Как се казваш? — попита шепнешком тя и сложи ръка върху главичката на детето, което си смучеше палеца.
То поклати глава.
— Той няма име — обади се от мрака момиченцето, а когато то се приближи до вратата, Пен видя, че е по-голямо, отколкото го бе преценила. Шест или седемгодишно. Притиснало бебето до мършавите си гърди, момичето обясни:
— Мисля, че няма да остане достатъчно дълго тук, за да получи име. Аз ги гледам, и тях, и бебето. Какво искате?
— Откъде идвате вие всички?