— Мама работи в онази къща — обясни момичето и посочи към реката. — Това е сестричето ми. — Тя вдигна бебето и то изплака с жално гласче. — За момчетата не знам нищо. Отскоро са тук. — Очите й блеснаха гладно. — Носите ли нещо за ядене?
Пен се прокле, че не се беше сетила да вземе поне няколко сладки — но кой можеше да си представи такова нещо? Докато пътуваха насам, Оуен я предупреди къде отиват, но сигурно и той не бе очаквал такъв кошмар.
Докато говореше с момичето, отчаянието й изчезна. Вече знаеше какво трябва да направи. Взе едното момче в едната, другото в другата си ръка и заслиза по стълбата с двойния си товар.
— Ей, не можете да ги отведете! Аз трябва да ги пазя — извика подире й момичето. — Старата ще ме пребие!
— Нищо няма да им направя — успокои я Пен. — Ела и ти долу, ако искаш.
— Какво друго ми остава — промърмори момичето, което я следваше по петите. — Казано ми е да не ги изпускам от очи.
Двете слязоха на улицата без произшествия. Двойният товар на Пен беше толкова лек, че тя почти не го усещаше. Децата бяха невероятно мършави, само кожа и кости. Тя отвори вратата с ритник и влезе в стаята.
— Оуен! — повика рязко тя и изрита вратата на кухнята.
Оуен се обърна изненадано.
— Виж ти — промърмори той.
— Какво ви става! — изсъска старицата. — Това са моите деца. Нели! — Тя грабна големия черпак и замахна към момичето, което се сви зад гърба на Пен. — Колко пъти съм ти казвала да не пускаш никого в стаята? — Старицата отново размаха заплашително черпака.
Момичето се вкопчи в наметката на Пен.
— Аз не съм виновна. Тя дойде и ги взе!
— Достатъчно! — Стоманеният глас на Оуен отекна в помещението. Той хвана ръката на старата и сръчно измъкна черпака от ръката й, без да изпуска Пен от очи. Никога не я беше виждал такава. Лицето й пламтеше, в очите светеше бездънно отчаяние, ръцете й стискаха здраво двете деца.
Отчаянието й не го учуди, защото веднага разбра причината. Не можеше да очаква, че тя ще познае сина си от пръв поглед — ако детето не притежаваше ясно изразена прилика с родителите си. Очевидно Пен беше очаквала от себе си невъзможното и сърцето му преля от съчувствие. Но само то не беше достатъчно, за да я измъкне жива и здрава от тази ситуация.
Очевидно Пен имаше намерение да изтръгне истината от старицата, ако се наложи и със сила, и Оуен не виждаше по-добра възможност, за да постигнат бързо целта си. Можеше само да се надява, че едно от двете жалки червейчета наистина е законният граф Брайънстън. Ако не, трябваше да продължат търсенето при много по-трудни условия, защото старата без съмнение щеше да вдигне тревога във всички бордеи на Саутуорк.
— Едно от тези момчета е мое дете — заяви твърдо Пен и направи крачка към жената. — Едно от тях е било донесено при вас от мъж, който се нарича лорд Брайънстън. Кое? — В погледа й пламтеше такава решителност, че старицата се отдръпна уплашено.
— Не знам за какво говорите — промърмори тя, след като се окопити. — Тези деца са мои и нямат нищо общо с вас.
Тя погледна мрачно Пен, но в присвитите й очи имаше несигурност. Чисто външно посетителката все още приличаше на пребита от бой уличница. Но всичко останало бе напълно променено. Стоеше гордо изправена, тялото й беше напрегнато като тетива пред изпращането на стрелата. В кафявите очи пламтеше огън. Устата й изразяваше презрение, брадичката беше решително вирната. В момента изглеждаше така, сякаш бе способна дори да извърши убийство.
Пен остави децата на мръсната маса и отново се обърна към жената.
— Кое? — попита отново тя със студен, почти безучастен глас.
— Моят приятел умее да си служи с всякакви оръжия. Смятам, че няма да ви е приятно, ако го помоля за помощ.
Засега се справяш и без моята помощ, любов моя, помисли си едва ли не развеселено Оуен, но въпреки това извади ножа от колана си. Предпочиташе да си служи с подкуп, вместо със заплахи, но след като Пен бе задала курса, той беше длъжен да я последва.
Жената погледна Оуен през рамо и очите й останаха приковани в блестящото острие.
— Не разбирам за какво говорите — повтори упорито тя.
Кавалерът многозначително се потупа по колана.
— О, мисля, че разбирате, мистрес. Кажете ни кое от децата е било донесено от граф Брайънстън.
— Откъде да знам, че е бил граф? — изхленчи старицата, без да откъсва поглед от камата. Вече бе забравила за привидното си майчинство. — Той не си каза името. Тук никой не си казва името.
— Дебел, с червено лице и злобни очи — описа го кратко Пен.
Децата зад нея заплакаха тихо. Момиченцето Нели, което наблюдаваше сцената като омагьосано, стоеше на вратата с бебето в ръце, готово за бягство.