Старата направи още една крачка назад, обърна се към стария скрин и се опита да извади нещо от чекмеджето. Оуен се раздвижи с онази светкавична бързина, която Пен вече познаваше у него, и старицата изпищя. Големият кухненски нож падна от изтръпналите й пръсти на пода. Оуен изви ръката й на гърба и с равнодушие, което поразително приличаше на истинско, опря камата си в гърлото й.
Децата се разпищяха и плачът им огласи мръсната кухня. Пен застана пред не смеещата да се помръдне старица, приближи лицето си до нейното, без да обръща внимание на гадната миризма от устата й, и повтори бавно:
— Дебел, червено лице, малки кафяви очи. Късо отрязана рядка коса. Сигурно е бил облечен в скъпи дрехи, с рапира на колана. Сигурно е бил пиян. Е? Кое момче ви донесе?
Старата погледна към плачещите деца. С непогрешимия си инстинкт за точния момент Оуен пусна ръката й и прибра камата в ножницата. Бе дошло време за подкуп.
Пен го погледна смаяно и отвори уста да протестира, но той й заповяда с поглед да мълчи и се обърна към жената.
— Да забравим ножовете, мистрес — предложи любезно той. — По-добре да говорим за пари. Аз ще взема детето и ще ви платя за него три пъти повече от онова, което сте получили от Брайънстън. Ще му кажете, че момчето е умряло от треска. Съмнявам се, че той ще се усъмни в думите ви. — Оуен огледа презрително мръсната кухня.
Изведнъж настъпи тишина. Даже децата престанаха да плачат и само тихичко хълцаха.
Пен се обърна към тях и притисна личицата им в роклята си. Не изпитваше никакво отвращение към мръсните мокри личица и течащите нослета.
Оуен я погледна бегло и продължи със същия любезен тон:
— Мисля, че ще можем да се договорим, мистрес…
Пен взе двете деца на ръце и се облегна на високата маса. Погледът й беше прикован в лицето на старицата и я пронизваше с такава сила, че тя се разколеба.
— Кое дете? — попита отново Пен.
Оуен бавно извади от джоба си кожена кесия, подобна на онази, която беше оставил на Бетси Кошъм. Пен веднага се сети, че му дължеше куп пари. Собственицата на бордея също прикова жаден поглед в кесията.
— Колко? — попита задавено тя.
— Пет гвинеи.
Старата присви очи и в зениците им блесна алчност.
— Лордът ми плаща две гвинеи на месец, за да храня добре детето.
— Глупости! — изсъска Пен. — Майка му никога не би позволила такова нещо. — Лейди Брайънстън беше отвратителна скъперница.
Позата на Оуен се промени. Всички признаци на общителност изчезнаха, очите му се превърнаха в черни камъни на тъмното лице.
— С две гвинеи на месец ще издържате цял куп деца — рече студено той. — Но както виждаме, вие не сте в състояние да изхраните и едно. Ще ви дам пет гвинеи. Ако откажете, ще преминем към други методи.
Старата погледна двете деца в ръцете на Пен. Двамата затаиха дъх.
— Лордът донесе ей този. — Жената посочи момченцето, което си смучеше палеца. — Обеща ми две гвинеи. Това е истината. — Тя се извърна и плю. — Не съм получила и половината!
— Сега ще получите пет гвинеи — каза Оуен и развърза кесията. Отброи пет златни монети и ги сложи на масата. Пен погледна детето си и внимателно извади палеца от устата му. Момченцето я погледна сънено. Очите му са кафяви като на Филип, каза си тя. Очакваше в сърцето й да пламне майчина любов, но не усети нищо друго, освен леко отчуждение. Търсенето бе приключило. Детето й беше при нея. То беше живо и щеше да се възстанови от ужасните месеци в мизерия. Въпреки това тя не изпитваше облекчение. Само някаква празнота… Нещо липсваше.
Пен погледна с надежда към Оуен. Стори й се спокоен, почти равнодушен… Равнодушен в този прекрасен момент, в който тя за първи път държеше в ръце собственото си дете. Кавалерът бе изпълнил обещанието си. Дали вече не означаваше нищо за него? Естествено. Нали в живота му нямаше място за деца. Даже за собствените му.
Сега, когато бяха близо до края, тя си спомни отново историята на Робин, която бе прогонила в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Вече можеше да погледне на Оуен с очите на чужд човек. Тя не го познаваше. Никога не го беше познавала. С него я свързваше само едно споразумение и то вече беше изпълнено. В момента той беше само един чужд човек, на когото дължеше пари.
Погледът й падна върху второто дете, което хълцаше тихо и се притискаше до гърдите й.
— Плати й и за това момченце — помоли безизразно тя. Оуен я погледна изумено.
— Какво да направя?
Пен спокойно издържа на погледа му.
— За разлика от теб аз не мога да изоставя дете в такова положение, Оуен.
Не биваше да го казва, но думите излязоха сами от устата й. Веднага съжали за онова, което бе изрекла. В началото на нощта си бе казала, че миналото на Оуен, миналото на шпионина, не я засяга и не означава нищо за нея. Вече имаше детето си. Всичко беше уредено. Не беше нужно да му показва, че знае, не беше нужно да изкрещи в лицето му, че го презира и се отвращава от него. Двамата трябваше да се разделят мирно и тихо и да сложат край на кратката си идилия. Шпионинът щеше да отиде другаде да упражнява професията си.