Децата седяха на пейката и не се помръдваха. Погледите им бяха празни. Изглеждаха някак примирени, сякаш в краткия си живот бяха свикнали да виждат чужди лица и да сменят жилищата си посред нощ.
— Дръж. — Оуен подаде на Пен шише коняк. Тя отпи голяма глътка и се задави, когато огнената течност се стече в гърлото й; но в тялото й се разля приятна топлина и треперенето й спря.
Пен намери дрехите, с които беше дошла на лодката, и ги облече. Беше прекрасно да усети върху тялото си топлата чиста риза и рокля. Едва сега забеляза, че Оуен също се бе преоблякъл и носеше вълнен брич, ленена риза и скромен жакет.
Той й помогна да завърже корсета, делово, без да я попита има ли нужда от помощ. Докато тя закопчаваше ръкавите си, той извади от шкафа хляб и сирене, наряза хляба на малки парчета, сложи отгоре им сирене и ги подаде на децата на пейката.
Те зяпнаха учудено, после се обърнаха към Пен, сякаш очакваха, че храната ще изчезне също така бързо, както се е появила.
— Яжте — подкани ги тихо тя и коленичи пред пейката. — Яжте. Не сте ли гладни?
Момченцата закимаха усърдно и натъпкаха устите си с хляб и сирене.
— Не казват нито дума — отбеляза тихо Пен. — Дали могат да говорят?
— Нямам представа. Сигурно никой не е разговарял с тях — отвърна кратко Оуен. Тонът му беше студен и равнодушен и Пен потрепери. Скоро щяха да си разчистят сметките. Но не сега. Не тук. Не пред двете мръзнещи, гладни, объркани деца.
Оуен продължи все така хладно:
— Какво смяташ да правиш с тях? Барката на посланика не може да остане завинаги тук.
Пен изобщо не беше помислила какво ще прави, след като намери детето си. Първото, което й хрумна, беше да заведе сина си при майка й… при баба му и дядо му. Гуинивиър и Хю щяха да се погрижат за него. Да го скрият добре. Но нима можеше да стигне до Холборн съвсем сама… посред нощ? Рано сутринта трябваше да е отново в Гринуич. Беше обещала на Мери да й помогне да избяга от палата, където я държаха като затворница, и беше длъжна да изпълни обещанието си.
Бягството на Мери щеше да реши и нейния личен проблем. Когато си възвърнеше свободата, Мери щеше да я подкрепи в борбата й за признаване на сина й. Като наследница на умиращия крал Едуард Мери щеше да има властта да признае малкия за законен граф Брайънстън. Но докато Нортъмбърленд я държеше в палата, тя нямаше нито власт, нито влияние. Щом си възвърнеше свободата обаче, щеше да получи подкрепата на народа — всички знаеха, че хората са й предани и ще й помогнат да се пребори с Нортъмбърленд, който искаше да я унищожи с интригите си.
Първо трябва да отведа децата при мама, каза си решително Пен, а за това имам нужда от помощта на Оуен.
Тя се обърна отново към децата и им предложи мляко, за да избегне критичния оглед на Оуен. В сърцето й бушуваше буря.
Можеше ли да поиска още веднъж помощта на шпионина — въпреки всичко, което знаеше за него, въпреки пропастта, която се бе отворила между тях? Но ако правителството му наистина имаше интерес да подкрепи претенциите на Мери към трона, той беше длъжен да й помогне въпреки всичките им различия.
Оуен се облегна на масата и кръстоса крака.
— Гребците чакат заповедите ми. В Гринуич ли се връщаме? — В гласа му звънеше едва скривано нетърпение.
— Да… трябва — отговори Пен. — Не виждам какво друго мога да направя. Децата трябва да отидат при мама в Холборн, но това може да стане едва когато уредя бягството на принцесата от Гринуич.
Тя остави млякото и се обърна към него.
— Ти знаеш не по-зле от мен, че Нортъмбърленд я държи практически като затворница. Настроил е брат й срещу нея и тя живее в постоянен страх от Тауър. Нортъмбърленд се опитва да убеди краля, че трябва да изправи принцесата пред съда. Ако успеем да я измъкнем от Гринуич, ще спасим живота й. Имам нужда от твоята помощ, за да й върна свободата. След смъртта на Едуард Мери ще стане кралица и ще признае сина на Филип за истинския граф Брайънстън.
Тя се изправи и застана пред него, впила поглед в лицето му. Когато мълчанието се проточи, изрече твърдо и ясно:
— Ако твоето правителство наистина подкрепя Мери, ти си длъжен да ми помогнеш.
Пен хвърли предизвикателството в лицето му, без да се уплаши. Може би той щеше да й заяви, че Франция няма интерес да подкрепи принцесата? Може би щеше да й признае, че през цялото време я е лъгал?
Тялото й натежа като олово и куражът я напусна. Даже когато погледна децата на пейката, не й стана по-леко. Не знаеше нищо за човека Оуен Д’Арси. Познаваше тялото му, но характерът му, движещите му сили и бяха непознати.
Оуен не прие предизвикателството.