— Не можеш да предприемеш нищо с тези две деца — възрази спокойно той. — Ще те върна в Гринуич, после ще отведа децата при майка ти. След това ще обсъдим какво да правим с Мери.
— Не! — извика спонтанно Пен. — Няма да ми вземеш децата! — Нима можеше да повери беззащитните момченца на човек, който бе захвърлил собствените си деца?
— И защо не? — Тонът му беше леден, лицето му по-страшно отвсякога.
— Не мога да се отделя от сина си, след като го намерих — обясни бързо тя и прочете в погледа му, че не й е повярвал. Естествено, той знаеше какво се крие зад импулсивния й отказ.
Лицето на Оуен потъмня. Цялото му същество излъчваше отчуждение. Отиде до вратата и извика на гребците:
— Към Гринуич!
— Веднага, милорд! — Последва трескава суетня и барката се насочи към средата на реката.
Оуен отново се облегна на масата.
— Е? — Думата падна като камък в потискащата тишина. Той искаше обяснение, но Пен нямаше думи, в които да облече страшното обвинение. Тя се обърна отново към децата.
— Мисля, че знаеш. — Настани момченцата удобно и ги зави.
— Жена ти… и децата…
— Това не те засяга. — В гласа му имаше презрение, което я учуди. В какво всъщност го беше обвинила? Той не отричаше и не се защитаваше. Миналото му наистина не я засягаше, но историята му явно беше известна на доста хора, иначе Робин нямаше да се добере до нея.
— Не — кимна тя и с облекчение и с чувство на гняв. — Естествено, те нямат нищо общо с теб и с мен! — В тона й звънна сарказъм. — Как може миналото да има нещо общо с настоящето? Но сега разбирам много неща.
— Ти? — попита той с обидно неверие. — Ти? Ти не разбираш нищо… съвсем нищо! — Грабна мократа си наметка и излезе от кабината.
Пен седна на пейката срещу децата, които вече спяха дълбоко, сити и спокойни. Какво не разбираше тя?
Робин в никакъв случай не би измислил такава история. Със сигурност я бе научил от достоверен източник. И всичко си пасваше така добре. Всички малки загадки и големи тайни обясняваха тази трагедия. Обясняваха и чувството за вина, и разкаянието. Но нищо, нищо не можеше да върне времето назад.
Тя се надигна и впи поглед в сина си. Вече го различаваше от другото дете, чиято коса, доколкото се виждаше под мръсотията, беше морковено оранжева. Пен се наведе над детето и буквално го пое в себе си, очаквайки мига на прозрението, момента на абсолютната сигурност, вълната на безграничната майчина любов.
След минута се обърна настрана, недоволна от реакцията си. Наметна се и излезе на палубата. Оуен стоеше на кърмата, устремил поглед към трепкащите светлини на града.
Какво не разбираше тя?
Трябваше да знае. Все пак… все пак го беше обичала. Макар че за двамата нямаше бъдеще, тя искаше да разбере.
Събра цялата си смелост, за да се приближи до него. Лицето му беше затворено.
— Ще ми кажеш ли защо? — попита тя и спря зад него. — Как се стигна дотам?
Той не се обърна. Гласът му прозвуча твърдо и остро.
— Ти не знаеш нищо за моя свят. Как смееш да ме осъждаш? Прибери се при децата.
Пен чу огромната болка в думите му и разбра, че е направила ужасна грешка. По дяволите, как да се поправи? Той не желаеше да говори с нея. А тя не можеше да разбере, без да й е обяснил!
Ужасно нещастна, тя се върна в кабината при заспалите деца, седна на пейката и сплете ръце в скута си. Седя така, докато барката се удари в кея на Гринуич и небето се оцвети в утринна розовина.
Робин се събуди изведнъж. Ударът на месинговия часовник на камината го бе изтръгнал от неспокойната дрямка. Пет часът.
Пен все още не се връщаше. През дългите нощни часове, докато седеше тук и я чакаше, Робин бе открил мотива на Нортъмбърленд да ожени сина си за малката Джейн Грей. Смел, по-точно дързък план, граничещ с държавна измяна, който съответстваше напълно на безумното честолюбие и острия ум на дука.
Планът не можеше да се осъществи без съдействието на краля — но Нортъмбърленд имаше неограничено влияние върху тежко болния, умиращ Едуард. Това означаваше, че Мери и несъщата й сестра Елизабет, както и всички, които се смятаха за техни приятели, са заплашени от голяма опасност.
Робин се изправи, протегна се и се опита да раздвижи скованите си крайници. В стаята беше студено. Той отиде до прозореца и погледна навън в сивия здрач. Нортъмбърленд сигурно си мислеше, че французите няма да обърнат особено внимание на плановете на коронния съвет, ако той съумее да отклони вниманието им с обещанието да обсъдят възможностите за брак между Мери и Орлеанския дук.
Ако дукът постигнеше целта си, французите щяха да мърморят и да заплашват с отмъщение, но дори обединените френски и испански войски нямаше да бъдат в състояние да свалят Джейн от трона, след като са я коронясали — а двете принцеси щяха да са на сигурно място в някой затвор. Дотогава Нортъмбърленд щеше да действа в най-строга тайна.