Пен потвърди с кимване.
— Тя наистина е жена, която внушава доверие… незнайно по каква причина — добави тя с повдигане на раменете и продължи с тънка усмивка: — Трябва да ми простите, но онова, което преживях, разруши завинаги доверието ми в лечителското й изкуство. — Едва забележимото подчертаване на последните думи беше достатъчно за Нортъмбърленд, който не я изпускаше от очи.
Семето беше хвърлено на добра почва.
— А сега ви моля да ме извините. Дългът ме зове — заключи меко Пен, направи реверанс и забърза към вратата през препълнената приемна.
Без да забележи предупредителния поглед на майка си, Майлс се втурна след нея.
— Чакай! — Той хвана ръката й в болезнена хватка.
— Не така грубо, Майлс — укори го тя. — Ако желаеш да си поговориш с мен, кажи го спокойно. Винаги съм на твоите услуги.
— Нищо не можеш да докажеш! — изсъска вбесено той и от устата му пръсна слюнка. — Нищичко!
Пен отвратено изтри лицето си.
— Какво смяташ, че искам да докажа, Майлс!
— Достатъчно, глупако! — Свекърва й изникна сред тълпата, изкривила уста от злоба и гняв. — Върви при дука!
Майлс изгледа мрачно Пен.
— Нищо! — повтори упорито той, без да обръща внимание на майка си, която го теглеше за ръката. Но накрая все пак се подчини на заповедта й и се запъти обратно към стаята на краля.
Лейди Брайънстън впи поглед в Пен, която се бе облегнала на стената и разтриваше ръката си, където пръстите на Майлс се бяха впили в плътта й. В коравите кафяви очи светеше безпокойство, смесено с неприкрита омраза, от която Пен потрепери.
— Не знам каква игра играеш, но те предупреждавам: Не заставай срещу мен. Майлс е прав. Нищо не можеш да докажеш.
— Наистина ли, мадам? — Пен вдиша дръзко едната си вежда, мина покрай свекърва си и бързо излезе в коридора.
Наистина ли не мога да докажа нищо? — повтаряше си тя, докато бързаше към покоите си. — Моето дете е живото доказателство. Кълна се в бога, че ще си получите заслуженото — и вие, и синът ви.
Тя почука тихо на заключената врата на стаята си.
— Елен?
Вратата веднага се отвори, Пен се мушна вътре и побърза отново да заключи.
Децата се бяха събудили и се оглеждаха учудено. Носеха ленени жакетчета и дълги ризки — типичното облекло за момчета, които още не са порасли за панталонки. Всяко държеше в ръка парче сладкиш.
— Казаха ли нещо? — попита шепнешком Пен и коленичи, за да е на една височина с тях.
— Нито думичка, милейди — отговори Елен. — Но са постоянно в движение. Огледаха цялата стая. Трябва да ги храним добре, за да заякнат.
— Права си. — Пен се наведе да целуне сина си, но той се отдръпна и скри ръчичка зад гърба си. — Не се страхувай — успокои го тя. — Няма да ти взема сладкиша.
Тя се изправи, но когато понечи да помилва Филип по главичката, той се сви уплашено. Опита с Чарлс, но той побягна и се скри зад леглото.
— Ще я убия! — изсъска Пен. — Господ ми е свидетел! Ще я убия със собствените си ръце! — Огледа се търсещо и плесна с ръце. — Играчки! Трябва им нещо, с което да си играят!
Никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Не знаеше какво е да си майка. Нямаше никакъв опит, нямаше кой да й покаже. Как да общува с две объркани момченца, които не познаваха майчините ласки и не различаваха милувките от ударите?
Я се стегни, заповяда си тя. Не си сама. Имаше майка си, която знаеше всичко за отглеждането на децата и щеше да я научи. Увереността й нарасна.
Ами Оуен? Какъв баща е бил, преди да се откаже от децата си? Колкото по-дълго размишляваше, толкова по-ясно й ставаше, че нещо в историята на Робин не се връзва. Вероятно едно парче от мозайката беше сложено на друго място. Само защото парчето беше синьо, това не означаваше, че мястото му е на небето. Нищо чудно да е море или част от река.
Силно чукане по вратата я изтръгна от нерадостните мисли.
— Кой е?
— Аз! — извика нетърпеливо Пипа.
Елен отвори и Пипа връхлетя вътре, следвана по петите от Робин. Тя прегърна устремно сестра си и я притисна до гърдите си.
— Пен, мила, мила Пен! Толкова съжалявам! Мама беше излязла на езда с лорд Хю и не можах да й кажа, иначе и тя щеше да дойде!
Тя се обърна с мокри от сълзи бузи към леглото и огледа стъписано двете деца.
— Господи… кой е… той?
— Откриваш ли някаква прилика? — попита потиснато Пен, но в сърцето й покълна плаха надежда.
Пипа енергично изтри сълзите си, коленичи пред децата и им намигна.
— Я да видим какво имаме тук? Марципан ли е това? Да знаете колко обичам марципан!
Те я погледнаха безизразно и продължиха да облизват парчетата.