— Време е да тръгваме — каза Пипа и протегна ръце да вземе детето. Елен вече беше взела Чарлс.
— Да — кимна с отсъстващ вид Пен, но не й даде сина си. — Не… не, сега не мога да го оставя. Отведи Чарлс при мама. Филип ще дойде по-късно.
— Но, Пен… моля те, Пен… не можеш да се грижиш сама за него, докато… — Пипа погледна сестра си и преглътна възраженията си. — Надявам се да видим и двама ви много скоро — пошепна тя и се наведе да целуне сестра си за довиждане. — Знам, че никой от семейството ни няма да посмее да те разубеждава повече.
Пен се усмихна. Една от типичните шеги на Пипа.
След като двете жени излязоха с добре увитото дете и котката в кошницата й, Пен отнесе Филип до прозореца. Все още не знаеше как ще обясни на Мери, че отива при нея с бебе на ръце — но в момента това нямаше значение. Той беше неин син и тя нямаше да се раздели с него. Никога вече. Нито за миг.
22
— Трябва веднага да се отървем от него! — заповяда лейди Брайънстън, докато крачеше с развени поли в библиотеката на дома си. Тонът й издаваше крайна възбуда.
— Но как, мадам? — попита Майлс. Знаеше за какво говори майка му, но категоричното й решение го завари неподготвен.
— Откъде да знам? — изфуча тя. — Просто го направи!
— Но нали никой не подозира къде е детето — възпротиви се Майлс. — Всички вярват, че гние в земята.
— Трябваше да го направя още след раждането. — Лейди Брайънстън застана до масата и удари с юмрук масивната попивателна с форма на лъвска глава. — Ако днес си беше замълчал, всичко щеше да е наред. Но ти се втурна след нея, нагруби я и издрънка, че нищо не можело да се докаже. Ти си идиот, Майлс!
Мъжът въздъхна и сведе глава. Откакто бяха напуснали Гринуич Палас, майка му не преставаше да го укорява за глупостта му. Никога не я беше виждал толкова възбудена… толкова неспокойна. От друга страна обаче, в позата на Пен имаше едва прикрит триумф. Да, това беше истинската дума: снаха му триумфираше. Изглеждаше сигурна в себе си. Самодоволна. Необичайното й поведение беше извадило майка му от равновесие.
— Какво знае тя? Какво би могла да знае? — запита се за стотен път лейди Брайънстън. Когато посегна към ножчето за отваряне на писма, Майлс неволно се отдръпна назад. Майка му не се плашеше да прибягва до чужда помощ, когато трябваше да се упражни физическо насилие, но той не беше такъв. Укорите й бяха достатъчни да го направят послушен, но в сегашното си състояние тя беше непредвидима.
— Трябва да се отървем от него! — повтори тя и заби ножа в полираната повърхност на масата. Острието се огъна, но дори тъпият й син проумя символичното значение на този жест.
— Детето е единственото възможно доказателство. Докато е живо, винаги съществува риск да го намерят. И тогава цялата история ще излезе наяве.
— Някога бяхте на друго мнение, мадам — осмели се да й напомни Майлс. — Вече минаха две години и половина…
— Смятах, че при дадените обстоятелства бебето ще умре много скоро — обясни тя с тон, от който Майлс потрепери. — Нали чу какво каза Пен за мистрес Гудлоу? Ако събере всички свои подозрения в едно, кой знае в какво ще ни обвини.
— Права сте, мадам — кимна покорно Майлс и отново сведе поглед. — Но как да го направя?
— Намери начин! — Коравите кафяви очи го пронизаха с ледено презрение.
— Да, мадам.
Майлс се поклони и бързо напусна библиотеката.
Лейди Брайънстън застана пред портрета на сина си Филип, който висеше над камината. Той поне притежаваше здрав разум. Но не пожела да се преклони пред волята й… още когато беше дете, отказваше да й се подчинява. Вървеше по свой собствен път, следваше повелите на съвестта си, ожени се за жена, която му приличаше. И двамата бяха упорити и непреклонни. И двамата не притежаваха и капчица честолюбие… освен стремежа да видят поетичните излияния на Филип публикувани…
Ако беше съумяла да впрегне ума на Филип за осъществяване на честолюбивите си планове…
Жената въздъхна и поклати глава. Никога нямаше да разбере защо синът й бе пропилял своя талант и възможности.
— Милорд! — Робин намери дук Нортъмбърленд в заседателната зала на коронния съвет. Дукът стоеше сам в една прозоречна ниша. Лицето му беше по-мрачно отвсякога, погледът му нервно обхождаше присъстващите.
— Какво има, Робин? — попита сърдито той.
— Говорих със сестра си, милорд — съобщи тайнствено Робин и се усмихна самоуверено. — Тя ме увери, че ще бъде щастлива да изпълни желанията ви.
— Срещнах я тази сутрин — изфуча дукът и бръчките на челото му се задълбочиха. — Тя също ме увери в предаността си. Дано безсрамието ти онзи ден да е било само кратко заблуждение.