Дьо Ноай удари ръцете си в дебели ръкавици една в друга и отново посвети вниманието си на главната тема. Ако Оуен пожелаеше да му довери грижите си, щеше да го направи, когато му дойдеше времето.
— Значи ще помогнем на Мери да стигне безпрепятствено до Есекс — обобщи той. — Наистина ли вярвате, че Нортъмбърленд се стреми да промени реда за наследяване на трона?
— Смятам го за много вероятно — отговори Оуен и отчупи едно клонче от живия плет по края на алеята. — Това е най-убедителното обяснение за внезапното му решение да ожени сина си за братовчедката на краля. — Той разтърка зелените листа на чимшира и вдъхна дълбоко тръпчивия им аромат. — Къщата на Мери в Удхем Уолтър е само на две мили от брега. Ако се наложи да избяга от страната, ще бъде близо до императорската флота.
— Прав сте — промърмори посланикът и нахлупи шапката над ушите си. — Впрочем Нортъмбърленд може да я арестува по всяко време, защото упорства и продължава да изповядва своята религия въпреки кралския едикт.
— Ако вече не е в кралския палат, това ще се окаже доста трудно. — Оуен обърна гръб на реката и закрачи обратно към къщата.
Посланикът следваше с мъка широките му крачки.
— Ще ми се да знам дали Симон Ренар си е извадил същите заключения относно намеренията на Нортъмбърленд — промърмори Дьо Ноай. — Трябва да разпитам агентите ни в испанската резиденция.
Ренар? Естествено! Оуен спря така внезапно, че посланикът се удари в гърба му. Ренар със сигурност познаваше стария скандал и нямаше никакви скрупули да го разкаже на човек като Робин Дьо Босер, ако смяташе, че може да извлече някаква полза от това. Какво по-естествено от това лорд Робин да поиска информация от човек, който е готов да му я даде? Французите не биха издали нищо, но старите им противници, испанците… без съмнение.
— Какво има? — попита учудено Дьо Ноай и отстъпи крачка назад.
— Прозрях нещо — проговори Оуен през здраво стиснати зъби. — Разгадах една загадка.
— Каква загадка, за бога?
— Частна.
Дьо Ноай направи гримаса, но не се опита да продължи. Знаеше, че няма смисъл да задава още въпроси.
— Значи на сутринта ще измъкнете принцесата от Бейнардс Касъл. А аз трябва да се погрижа малко преди разсъмване пред портите да се събере достатъчно голяма навалица. Тази нощ нашите хора ще обиколят таверните и ще раздадат доста парички.
— Много добре! Нека и да почерпят! И намекнете, че Нортъмбърленд не е добре настроен към принцесата. Народът обича Мери и ще се почувства длъжен да я защити.
Посланикът кимна.
— Ще я придружите ли лично до Есекс?
— Зависи — отговори с отсъстващ вид Оуен.
— От какво?
Кавалерът се изсмя кратко, безрадостно.
— От това, дали ще имам да правя нещо по-добро или не, приятелю!
Посланикът, естествено, не остана доволен от отговора му, но реагира с чисто галско вдигане на раменете. Най-добре да се ограничи с едно благопожелание:
— Господ и късметът да бъдат с вас, приятелю!
— С вас също, мосю! — Оуен излезе стремително от градината и се насочи към една близка кръчма, където го познаваха. Поръча си канче греяно вино, за да дочака на спокойствие вечерта, а с нея и шанса да се промъкне в Бейнардс Касъл.
Пен.
Загледан в канчето си, Оуен вдъхваше дълбоко аромата на карамфил и канела. Пен го бе предала. Защо бе повярвала в историята на брат си Робин? Защо бе приела версията на Симон Ренар, без дори да го попита?
Оуен бързо изпразни канчето си и го остави на масата. Мрачният му поглед се отправи към огъня. До вчера вярваше, че любовта им има бъдеще — и си мечтаеше за това бъдеще, без да знае как ще го осъществи.
Сега се укоряваше горчиво. Още в самото начало трябваше да й разкаже цялата история — заради нейната собствена сигурност. Вероятно тя щеше да реагира с разбиране и нямаше да застраши и него, и себе си като глупачката Естел. Бедната, глупава, суетна Естел…
Оуен се взираше неотстъпно в огъня. В гърдите му бушуваха гняв и болка и ту едната, ту другата емоция вземаше превес. Не можеше да остави Пен да си отиде. На никаква цена! Днес още беше засегнат и обиден и искаше да чуе как тя го моли за прошка — естествено, той щеше да й я откаже, за да се порадва на мъката й. Нека и тя да страда, както страдаше той. И въпреки това не беше склонен да я остави да си отиде.
Точно това имаше предвид, когато каза на посланика, че не знае какви са плановете му за утрешния ден. Всичко зависеше от Пен. По-точно от онова, което щеше да реши. Точно така. Той щеше да я постави пред избор и тя трябваше да вземе решение.
Оуен стана рязко, намести рапирата на колана и посегна към наметката си. Предстоеше му да изпълни задача, достойна за първокласен шпионин.