— Мисля, че повече се любихме, отколкото да си говорим.
— Това също е форма на разговор. — Той продължи да милва косата й. Тук лондонските правила не важаха и Пен я носеше разпусната. Вечерният бриз развяваше фините златнокафяви кичурчета.
— Ще вземем ли Луси и Андрю с нас? — Тя го погледна открито и видя в погледа му част от старите сенки.
— Не. В момента са на сигурно място при майка ми. Лондон е опасен за тях, а и няма да са щастливи там. По-късно, когато всичко се изясни, ще дойда да ги взема.
Пен не възрази. Децата бяха на Оуен, макар че тя вече ги чувстваше като свои. Но баща им трябваше сам да реши кога отново ще може да ги признае публично, без да ги изложи на опасност.
Що се отнасяше до нея, тя носеше неговия пръстен и искаше да му бъде вярна съпруга. Но за разлика от Естел тя знаеше на какви опасности се излага, и семейството й също. Ако някой трябваше да я защитава с оръжие, а Оуен не беше до нея, щяха да го направят лорд Хю, Робин и всички верни хора. Това беше риск, който те бяха обсъдили и бяха постигнали съгласие. Ала Оуен все още не можеше да се реши да изложи децата си на опасност… или да наеме хора да ги защитават.
От доста време той се бореше със себе си: дали да остане в служба на Франция или да се задоволи с тих, спокоен живот в провинцията. Пен не възнамеряваше да го притеснява, за да вземе решение. Тя вярваше, че е намерила своя душевен мир, и смяташе да живее според курса, зададен от него. Защото беше сигурна в любовта му.
Не само Пен, майката на Оуен също усещаше нетърпението на сина си. Тя прие заминаването им без коментар, макар да й беше трудно да скрие тревогата си.
Луси и Андрю се вкопчиха в баща си, когато той предпазливо им обясни, че този път няма да отсъства дълго и скоро ще дойде да ги вземе.
— Защо вземате Филип, а нас не? — попита сърдито Андрю.
— Така е — изхълца Луси и брадичката й затрепери. — И ние искаме да дойдем с вас, и баба също!
— Още не — отговори меко, но решително Оуен. Притисна децата до гърдите си, целуна ги и дълго ги държа така. С големи усилия успя да се откъсне от тях и ги остави в ръцете на майка си. — Скоро ще дойда, обещавам ви.
В очите на Пен пареха сълзи. Знаеше колко му е трудно да се раздели с децата си. Сигурно си спомняше първата ужасна раздяла. Но Естер сигурно също щеше да страда ужасно, когато той й вземеше децата.
Защо става така, че любовта, най-прекрасното от всички чувства, често предизвиква такава болка? — запита се безпомощно Пен.
Напуснаха Уелс в началото на юни и този път не бързаха. Слънцето грееше ярко, живите плетове и овощните градини бяха отрупани с цвят, чийто аромат изпълваше въздуха.
Втората вечер по залез-слънце стигнаха до малко поточе. Оуен слезе от коня си и се просна с цялата си дължина на брега. Нави ръкавите си и потопи ръце в бавната вода. Когато отново ги извади, държеше лудо пляскаща пъстърва. Хвърли я на брега и я уби с един камък — и всичко това с едно-единствено движение, както се стори на Пен, която го наблюдаваше от седлото.
— Една нощ под луната — цитира Оуен и вдигна глава към сянката на луната на още светлото небе. — Ядене, огън, завивки…
— О, да — кимна с усмивка Пен. — И ще се изкъпем в потока. — Тя се обърна към детето: — Искаш ли да поплуваме, миличък? Да се плискаш във водата?
Филип огледа потока с известни резерви. Но бързо се реши, легна по корем, както беше направил Оуен, и протегна ръка към водата. Когато не стигна дотам, смръщи чело и решително се премести по-напред.
Пен се втурна да го хване, за да не падне с главата напред във водата, но Оуен беше по-бърз. Улови момчето и го подхвърли високо във въздуха. Малкият се развика въодушевено.
Пен го съблече, после се съблече и тя. Събра косата си на тила, взе момченцето и го отнесе във водата.
Оуен ги гледаше от брега и се усмихваше доволно. Обичаше тила й, извивката на гъвкавия гръб, тясната талия, леко закръгления корем, пищните хълбоци. През последните месеци беше малко напълняла и това беше от щастие. Преди беше слаба, врабче като сестра си, нещастието я правеше да изглежда напрегната и строга. Сега беше сладка като купичка сметана или като зряла праскова и той обичаше всяка частица от тялото й.
Пен усети погледа му и се обърна. Студената вода беше втвърдила зърната на гърдите й. Филип се плискаше доволно във водата, пищеше и пръскаше. Залязващото слънце позлатяваше пръските вода.
— Няма ли да дойдеш при нас? — извика тя. — Или предпочиташ да ни зяпаш?
— В момента последното — призна той. — Ако детето не беше тук, щеше да стане друго.
Трябваше да се задоволи с въздушна целувка. Присъствието на Филип го смущаваше. Тя си поигра още малко с детето, изми праха от тялото си и се наслади на хладната свежест на водата. Когато й стана студено, изнесе Филип на брега и двамата отидоха при Оуен, който вече беше запалил огън и печеше три пъстърви.