Оуен поклати глава и я погледна укорително.
— В този случай, любов моя, не би могла да ме накараш нищо. Винаги съм правил онова, което смятам за правилно, дори когато… — по лицето му пробяга сянка — … дори когато други са страдали заради мен. — Лицето му изрази дълбока болка. — Но аз съм вече тридесет и петгодишен — може би е дошло времето да се примиря с напредването на възрастта и да си потърся по-спокойна професия.
— Напреднала възраст ли? — изсмя се Пен. — Каква глупост!
— Имам жена и три деца — заяви тържествено той. — И искам още. — Сложи ръка на корема й и допълни с усмивка:
— Мисля, че даваме достатъчно възможност на природата да се прояви.
— Да… — кимна тя, съзнавайки, че това е най-важният разговор в живота им. Ако той останеше с чувството, че тя го принуждава да стори нещо не по своя воля, сигурно един ден щеше да съжали за решението си. Или обратно: ако той не приемеше сериозно страховете й, тя щеше да се разочарова от него.
— И какво смяташ да правиш, господинчо? Някак си не те виждам като селянин или придворен, камо ли пък като безделник — макар че имаш талант на музикант.
— Антоан Дьо Ноай мрази Англия — обясни с усмивка Оуен. — Ако си намери подходящ заместник, с радост ще се върне в Париж.
Пен го погледна втренчено.
— Искаш да станеш посланик в двора на кралица Мери?
— Имам всички основания да смятам, че френският крал ще се съгласи. Антоан Дьо Ноай със сигурност ще ме подкрепи.
Пен трябваше първо да смели тази новина. Дипломатическа служба… Дипломатите не се криеха и работата им не беше толкова опасна като тайния свят на шпионите и агентите. Но беше също така вълнуваща.
— Ще продължиш ли да се занимаваш с шпионска дейност?
— Не, мила. Вече ще назначавам агенти — поправи я той. — Правя го и сега и знам как става. Още една точка в моя полза. Ще бъда добър посланик, уверявам те. — Под лунната светлина усмивката му стана подигравателна.
— Значи ще живеем в Лондон. Всички заедно, нали? — Тя не смееше да попита нищо повече и отчаяно се стараеше да схване всичко правилно и да не се радва твърде рано.
— Ако стана посланик, да. — Той пусна ръката й и стана. Дългото мускулесто тяло блестеше под лунната светлина. Застана срещу нея с ръце опрени на хълбоците и се загледа в сребърната лента на потока и меките възвишения зад него.
— Не мога да обещая, че ще бъде завинаги. Може би ще се наложи да поживеем известно време във Франция. Имаш ли нещо против?
Тя стана, пристъпи зад него, уви ръце около кръста му и опря брадичка в рамото му.
— Готова съм да живея в Африка или в степите на Русия, само и само да съм с теб.
Оуен се обърна и я заключи в прегръдката си.
В ранната утрин на шести юни двамата влязоха в къщата на лорд Кендъл в Холборн.
Пен едва сдържаше възбудата си — и в тази възбуда се примесваше странно, недобро предчувствие. Знаеше, че е добре дошла, че няма да има укори и обвинения, че никой няма да се разсърди, дето се е омъжила за Оуен в малката църква в родното село на майка му. Всичко това беше описано в писмата й до семейството и родителите й бяха уверили писмено Оуен, че го приемат за свой зет и му благодарят за всичко, което е направил за дъщеря им. Въпреки това беше потисната.
Дали щяха да го харесат? Оуен беше единствено дете, винаги беше живял сам — поне емоционално… Как щеше да се почувства сега в голямото, шумно семейство на съпругата си? Нямаше ли то да го задуши?
Портиерът веднага изпрати сина си да съобщи в къщата за пристигането им. Когато минаха входната алея и излязоха на площадката пред къщата, порталът се отвори и всички се изсипаха навън с радостни викове.
Пен минаваше от една прегръдка в друга, Филип, онемял от страх, също вървеше от ръка на ръка. Оуен слезе от коня и търпеливо зачака отстрани, питайки се дали някога ще намери мястото си в това голямо семейство.
— Не се обезкуражавайте — каза весело Хю, който беше изникнал незабелязано до него. — Гуинивиър и дъщерите й буквално побъркват хората, които не ги познават. Останалите са слуги, които познават Пен от детските й години. След минути бурята ще утихне.
Той се усмихна на Оуен и му протегна ръка.
— Добре дошъл в дома ми, Оуен Д’Арси! Вече съм сигурен, че много обичате дъщеря ми. След смъртта на Филип не бях я виждал толкова щастлива и сияеща.
— Това ме радва — отговори Оуен и пое протегнатата десница. — Благодаря ви за сърдечното посрещане. — Огледа отново бъркотията от хора и попита уж небрежно: — Няма ли го лорд Робин?
— През последните седмици Нортъмбърленд не му позволява да се отдели от него. Заминаването на принцеса Мери и изчезването на Пен го направиха крайно недоверчив. Иска да държи Робин под око, нали разбирате? — Хю се намръщи загрижено. — Ако повярва, че Робин го е измамил, Нортъмбърленд ще… — Той не довърши изречението. — Но днес няма да мислим за лоши неща. Елате да ви запозная с дамите.