Достатъчно неприятно беше, че собственият му син се бе забъркал в шпионски дела, макар да не участваше пряко. Хю не одобряваше факта, че Робин се бе съгласил да участва в интригите на дук Нортъмбърленд. Дукът беше опасен, а младият крал беше просто марионетка в ръцете му. Съсредоточаването на твърде много власт в ръцете на един човек представляваше сериозна заплаха за стабилността на кралството.
Когато разговаряше със сина си по тези теми, Хю се въздържаше да казва мнението си и не питаше на чия страна е Робин, но следеше много внимателно всяка негова стъпка, разбира се, без той да забележи. Ако Едуард си отидеше, на трона щеше да се възкачи принцеса Мери. Досега никой не си бе позволил публично да подложи на съмнение правата и претенциите й, но Хю не можеше да се отърве от подозрението, че Нортъмбърленд и Съфолк са замислили нещо лошо. Докато манипулираха младия крал, те се грижеха за собствените си интереси. Ако замисляха предателство, Робин също щеше да бъде въвлечен и неизбежно щеше да повлече след себе си и баща си.
Но сега най-важното беше да проучи по-подробно характера и личната ситуация на тайнствения кавалер Д’Арси, който бе успял да привлече вниманието на Пен. Трудно е да си баща на семейство, каза си за пореден път Хю и се ухили на себе си. Винаги беше мечтал за голямо семейство и сега го имаше. Обичаше и четирите си деца и не правеше разлика между своите и тези на Гуинивиър.
— Най-добре да намеря кавалера и да му благодаря, но първо ще говоря с Пен — реши той. — Изтичай напред, Ан, и попитай сестра си има ли достатъчно сили, за да си поговори с мен!
— Е, Оуен, как се развива връзката ти с лейди Пен? — попита любопитно Антоан Дьо Ноай, приглади жакета си и хвърли поглед в огледалото на масата, за да поправи скъпоценния камък, който държеше дантеленото жабо. Светлината на свещите рисуваше златни кръгове по полираната маса и излъсканото огледало, докато останалата част от помещението беше мрачна като сивия ден зад прозореца. Застанал в тъмното, Оуен се очертаваше неясно на фона на стенния килим. Едната му ръка беше върху дръжката на рапирата, в другата стискаше ръкавиците си.
— Началото е многообещаващо — отговори той с вдигане на раменете. — Обстоятелствата бяха благоприятни за мен.
Дьо Ноай обърна гръб на огледалото.
— Как по-точно?
Оуен не отговори веднага. Обърна поглед към прозореца и се заслуша в драскането на голите клони по стъклото. Посланикът искаше да знае дали той възнамерява скоро да отведе дамата в леглото си.
В същия миг мъжът осъзна, че съвсем не е сигурен в това, и изпита силно учудване. Стана му ясно, че съвсем няма намерение да прелъсти Пен Брайънстън, за да изтръгне тайните й. Искаше да я завладее, да, но по други причини, не защото тя беше важна за френското правителство. Въпреки това не биваше да забравя, че трябва да изпълни конкретна задача. Но само той имаше право да определи начините за изпълнението й.
— Мисля, че спокойно можете да оставите нещата на мен — каза той, когато мълчанието се проточи твърде дълго и посланикът го загледа учудено.
— Как намирате дамата? — осведоми се любопитно Дьо Ноай. — Вероятно скучна… според очакванията ви?
Оуен нахлузи ръкавиците си и около устата му се очерта иронична линия.
— Вие бяхте този, който я описа като неинтересна, приятелю. Доколкото си спомням, казахте още, че е сдържана и невзрачна. Защо сега смятате, че трябва да я намирам друга? — Той вдигна ръка за поздрав и безшумно напусна стаята.
Оуен излезе от резиденцията на посланика, следван от Седрик. Сивото утро беше студено, съвсем различно от свежата, слънчева утрин предишния ден, когато бе изпратил Пен до палата. Снегът се бе превърнал в сива кал, валеше леден дъжд. Оуен вдигна яката на наметката си.
— Гаден английски климат… — В дни като този беше готов да се съгласи с Антоан Дьо Ноай, който наричаше Англия „този прокълнат остров“.
Колко различен беше дъждът в Уелс, запазен в паметта му като равномерно падане на топли капки, след което меките възвишения се покриват с разкошна зеленина. Зелено за очите, зелено за душата. Вече цели три години не беше стъпвал в родината на майка си. Три години бяха минали, откакто беше завел Андрю и Луси при нея.
Той ускори крачка и Седрик трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.
— Къде отиваме, сър?
Оуен го изгледа през рамо — с толкова студени и пусти черни очи, че Седрик веднага съжали за любопитството си. Много рядко виждаше този поглед, но когато го видеше, знаеше, че трябва да си държи устата затворена. И сега нахлупи шапката на ушите си и изостана крачка назад.