В Дългата галерия беше пълно със слуги, вратари и херолди. Дрънчаха прозорци, вятърът влизаше свободно през големите процепи между рамките, тежките стенни килими пред студените каменни стени се издуваха. Пен тръгна бързо в друга посока. Галерията не беше подходящо място за споделяне на тайни.
— Няма ли да разгледаме картините? — попита разочаровано Оуен. — Творбите на Холбайн ме интересуват извънредно много.
— По-късно. Сега искам да говоря с вас.
— Не можем ли да разговаряме, докато гледаме картините? — той се шегуваше, но тя явно не беше в настроение за игрички.
— Да идем ей там — предложи Пен и се запъти към един страничен коридор.
Оуен я последва. Благодарение на дългите си крака я следваше без усилие, макар че тя буквално тичаше. Тази част от характера на Пен го възхищаваше. Сега се държеше като предишния ден, когато я бе последвал в библиотеката. Загадъчна и енергична. Жена със силна воля, която искаше да го използва за целите си.
Пен премина през още няколко коридора, докато стигна до затворена врата в края на дълга галерия без прозорци.
— Искам да говоря с вас поверително — започна тя още щом пристъпи прага на покоите си.
— Така си и мислех — промълви той и влезе след нея.
— След като прекарахме цяла нощ заедно, не виждам защо да не се скрием тук — заяви Пен и в думите й имаше нещо като оправдание.
— Права сте — кимна спокойно Оуен. — Но каква е причината? — И тихо затвори вратата зад себе си.
— По-добре я оставете притворена — помоли Пен.
— Ах! — Той отвори отново. — Широко отворена ли да я оставя или само открехната?
— Не ми се присмивайте — помоли тя.
— Добре, добре. — Оуен изпълни желанието й. — Прощавайте, но ще си позволя да ви напомня, че двамата сме възрастни хора и сме стигнали до точката в живота си, когато можем спокойно да пренебрегваме общоприетите правила на приличието. Майка ви каза нещо в този дух.
— Вероятно сте прав. — Пен въздъхна тежко. — Двадесет и шестгодишната вдовица стои практически извън злото и доброто. Само младите жени трябва да пазят доброто си име, нали, кавалере?
— Сега вие ми се надсмивате — укори я той и видя как в очите й блесна смях. Пен не издържа и се изкиска тихо.
Оуен огледа помещението и затърси неща, които да му дадат още сведения за характера на Пен Брайънстън. Покоите й бяха красиво обзаведени: по стените висяха гоблени в топли цветове, излъсканият под беше покрит с дебели, скъпи килими. В камината гореше буен огън. Миришеше на бор. Златната светлина на восъчните свещи, поставени в метални свещници, се отразяваше в боядисаните в бяло греди на покрива.
В голямата, удобна гостна стая в дома на граф Пемброк нямаше почти нищо, което да принадлежи на сегашната й обитателка. Изключение правеше едрият и очевидно доста стар ръждивокафяв котарак, който примигна мързеливо и се протегна в знак на поздрав.
— Това е Мускатово орехче — представи го с усмивка Пен. Наведе се над котарака и притисна лице към корема му. Дебелият й приятел замърка доволно, обърна се по гръб и разпери крака в изблик на радост. — Вече е на шестнадесет години — допълни Пен и го вдигна на ръце. Дългите му крака увиснаха. — Пипа притежава сестра му Лунна светлина. Когато дойдохме в Лондон, не пожелахме да се разделим с любимците си от Дербишайър.
Тя помилва главата на котарака, остави го на леглото и продължи да разказва:
— Не понася да стои сам. Когато принцесата пътува, и той пътува заедно с нас. На новото място обикновено му харесва и тръгва да преследва котките. Кой знае колко много наследници има по страната.
— Великолепен е! — Оуен подръпна нежно ушите на котарака и жестът му показа, че познава предпочитанията на домашните любимци.
Пен кимна одобрително.
— Значи обичате котки?
— Чувствам ги като… роднини. Не са готови на компромиси и цял живот си остават загадъчни.
— Това е вярно — кимна Пен и изведнъж се почувства несигурна.
Настъпи кратко мълчание. Оуен погледна Пен и разбра, че тя е нервна. Лицето й помръкна, смехът в очите угасна, ръцете й затрепериха и тя ги скри в гънките на маслиненозелената тафтена рокля. Цветът отиваше много на кафявите, изпъстрени със златни точици очи, които бяха втренчени в лицето му.
— Казахте, че ще обмислите моя проблем — заговори решително тя. — Имам нужда от вашата помощ.
Оуен кимна замислено и продължи да чеше котарака между ушите.
— Искате да хвърля светлина върху обстоятелствата около смъртта на сина ви.
— Искам да хвърлите светлина върху обстоятелствата около изчезването му! — поправи го решително тя. Приглади косата си, в която танцуваха златни лъчи, и обясни: — Не мога да се справя сама, а никой друг не иска да ми помогне.