— Ако напусне Англия, Мери ще се сбогува завинаги с шанса си да седне на трона. Вие го знаете, тя също го знае. Сигурно точно по тази причина още не е избягала. Ние сме готови да я подкрепим в борбата й срещу Нортъмбърленд и съветниците му.
— Във ваш интерес! — Пен буквално изплю тези думи.
— Естествено — гласеше спокойният му отговор. — Аз не се преструвам, че работя от любов към ближния, а ви предлагам честна сделка. Вие ми доставяте информация, а аз ви помагам да търсите истината за сина си. Искам само да добавя, че съм много добър в разкриването на истината.
— Сигурно е така. — Гласът й прозвуча презрително. — Това е част от работата на шпионина!
— Шпионството е много необходим занаят — отговори спокойно Оуен. — Нито един двор, нито едно правителство не могат да съществуват без шпиони. Убеден съм, че вие също го разбирате, макар да не желаете да го признаете.
Пен извърна глава. Той казваше истината. Тя обичаше своя несъщ брат, въпреки че не одобряваше забъркването му в интригите на Нортъмбърленд. Освен това беше убедена, че Робин няма да извърши нищо нечестно, колкото и безскрупулен да беше дукът в своето честолюбие. Робин никога не би се възползвал от тъгата и болката на други хора в своя изгода.
Оуен чакаше отговор и когато не го получи, каза само:
— Предложението ми е в сила, Пен.
Младата жена си пожела да избяга някъде много далеч. Близостта му я объркваше. Единственото чувство, което имаше значение в момента, беше убедеността, че той я е измамил. Първата целувка, постоянната му близост, интересът към нея… само защото е искал да я направи своя съучастница.
Вероятно трябваше да му откаже. Да изкрещи в лицето му, че не иска да има нищо общо с мръсната му дейност и че не желае да го вижда никога повече. Точно това трябваше да направи. Но от друга страна… той беше опитен шпионин. Ако някой можеше да открие истината за сина й, това беше само Оуен Д’Арси. Освен това… може би той беше прав. Може би французите наистина искаха да помогнат на Мери. Пен не се съмняваше, че принцесата е застрашена. Още откакто бе навършила пълнолетие, Мери беше в постоянна опасност.
Но Оуен… той я бе измамил. Остави я да вярва в нещо, което не отговаряше на истината. Всъщност какво значение има това? — запита се тя, изведнъж отрезвяла. Тя също го използваше. Или поне имаше намерение да го направи. Къде беше разликата?
Едновременно с това й стана ясно, че между тях имаше още нещо, нещо друго, което сега не можеше да разбере. Отново усети объркване и го блъсна в гърдите в отчаяно усилие да увеличи разстоянието помежду им.
Оуен отпусна ръце и отстъпи крачка назад. Пен мина покрай него, дишайки тежко, сякаш не й достигаше въздух. Спря в средата на помещението й се обърна към него.
Толкова отдавна не беше хранила надежди…
Той беше единственият й шанс да сложи край на ужасната неизвестност, в която живееше. Толкова дълго носеше в сърцето си мъчителната болка, толкова отдавна гледаше на света през плътно було, което размазваше контурите на всекидневния живот. Пред коравата реалност на нейната фиксидея всичко избледняваше и ставаше неясно. Това беше първата и последната й мисъл всеки ден, всяка нощ.
— Е, добре, съгласна съм — кимна тя. — Ще сключим сделка, която почива на взаимност.
Оуен кимна сериозно.
— Бих искал да не ме гледате с толкова отвращение, Пен.
— Какво очаквате? — отзова се остро тя. — Вие ме принудихте да сключа тази сделка… как бих могла да мисля добро за вас?
— Искам да гледате на мен като на човека, който съм. Аз изпълнявам мисия, участвам в голямата световна игра. И съм прагматик. Брат ви прави същото. Толкова ли е лошо?
— Не се сравнявайте с Робин! Вие сте шпионин и интригант — отговори горчиво тя. — Вие ме измамихте. Преструвахте се, че… че… о, нямам думи! — Тя разпери ръце, за да го задържи далече от себе си.
— Не съм ви лъгал, Пен — отговори вразумително той и посегна да хване ръката й. — Не съм се преструвал. Всичко беше честно. — Поднесе ръката й към устните си и заключи: — Ние ще бъдем партньори. Вие и аз.
Шепотът му прозвуча като обещание, наистина двусмислено, но Пен го схвана по желания от него начин. Пръстите й се стегнаха в хватката му, сякаш се готвеше да забие нокти в дланта му… като в прилив на гореща страст.
— Пен… Пен! Къде си?
Гласът на Робин процепи тишината.
Пен моментално изтръгна ръката си. Лицето й пламна, сякаш бе извършила непростим грях. Точно сега ли трябваше да се появи Робин? Нетърпелив както винаги, брат й вече чукаше настойчиво.
Пен се обърна рязко и отвори широко вратата.