— Искам да ми кажеш кога ще изпълниш своята част от договора ни — настоя тя упорито, без да реагира на изказването му.
— Господи, Пен! Има място и време за твоята фикс идея, но тук и сега не е нито едното, нито другото. Не и след онова, което споделихме току-що. — Той съжали веднага за стрелбата си, но вече беше късно.
Пен пребледня. Той бе изразил пренебрежение към целта на живота й — като всички други. Това беше грозна измама.
— Единственото, което искам, е да разбера истината за детето си. С теб сключихме споразумение. Искам да знам кога ще изпълниш обещанието, което ми даде.
Оуен стисна ръце в юмруци, докато кожата побеля. Само така можеше да овладее гнева си и разочарованието от нея.
— Добре… Кога искаш да тръгна?
Този прост въпрос беше всичко, от което Пен се нуждаеше. Изпита облекчение, но не и очакваното ликуване, камо ли пък удовлетворение.
Тя смръщи чело и се замисли. Вече беше ранна сутрин, той се нуждаеше от сън.
— По-късно. До Хай Уайкомб има тридесет мили. Ако побързаш, ще минеш по-голямата част от пътя за половин ден. На следващата сутрин ще влезеш в селото и ще разпиташ. Ще ти донеса страницата, която преписах. При мистрес Райдър ли ще спиш?
— Вероятно.
Пен се обърна към вратата, но след няколко крачки спря.
— Не. По-добре е веднага да ти донеса страницата.
Оуен вдигна рамене.
— Направи го. Ще те чакам тук.
Пен чу разочарованието в думите му — разочарование и примирение, — но пренебрегна и двете.
Тя мина бързо през вратата и вдигна стенния килим. Прекоси голямата зала, като избягваше тълпящите се в полумрака двойки, и изтича по стълбата към покоите си. Трябваше да мисли само за целта си. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило между тях. Заповяда си бързо да го забрави.
Извади от раклата си списъка с имена и суми. Беше сигурна, че тази страница е ключът към истината. Оуен Д’Арси щеше да я открие.
Пен вдигна страницата, но ръката й застина насред движението. Откъде можеше да бъде сигурна, че той ще вложи всичките си сили, за да изпълни поръчението й? Защо да го прави? Нали не ставаше въпрос за неговото дете? Нито за някоя от тайните му мисии. Само преди минута беше нарекъл смисъла на живота й фиксидея.
Как можеше да му вярва след тези думи?
Пен седна на леглото и се вгледа в пергамента. Как да разчита, че Оуен ще й помогне? Как да вярва в искрената му подкрепа? Твърде дълго беше живяла сама с отчаянието си. С тихото убеждение, което изпълваше всяка минута от дните и нощите й. Защо да стои и да чака, докато някои друг, макар и сръчен шпионин, събира информация, за да разгадае нейната тайна?
По-добре да тръгне с него. Да, това беше най-простият отговор на подозренията й. Как не се сети по-рано? За съжаление планът й беше трудно осъществим. Как да се измъкне оттук? Как да мине през портите на палата, как да избяга от тесния свят на придворните дами на Мери? Как да опази начинанието в тайна от родителите си, от Робин? Те нямаше да го одобрят. Никой нямаше да го одобри.
Пен сгъна листа, пъхна го в корсажа си и стана. Засега нямаше да говори с него за намеренията си. Той и без това беше разочарован и гневен. Първо трябваше да си изработи точен план. Оуен щеше да се съгласи по-лесно, ако го постави пред свършен факт.
Тя слезе отново в залата и спря за момент сред бъркотията от черни сенки, за да намери удобен случай да се мушне зад стенния килим.
— Пен?
Сърцето й направи огромен скок. Извърна се колебливо и се взря в едрата сянка до стената.
Робин беше свалил лъвската маска и я носеше в ръка. Къдравата му коса имаше нужда от гребен. Изглеждаше ужасно смутен, сякаш не искаше да го видят близо до нея.
— Къде беше, Пен?
— Аз ли? Горе. Трябваше да взема нещо от спалнята си. — Тя се усмихна, опитвайки се да прикрие нетърпението си. Ако се забавеше твърде много, Оуен нямаше да я чака.
— Не, преди това. Нямаше те в залата.
Пен се разсмя, но веднага спря, защото осъзна колко изкуствено прозвуча смехът й.
— О, Робин! Днес е празникът на тримата влъхви! Всеки играе някаква игра. Не ме питай за моята. — Тя го целуна по бузата и изчезна в навалицата.
Робин гневно удари с маската си дървената ламперия, обърна се рязко и се запъти към изхода. Нямаше да остане нито минута повече в царството на хаоса.
Пен се мушна под стенния килим и влезе в малката кръгла стая. Оуен седеше на масата и люлееше крака. Лицето му изразяваше гняв и нетърпение поради забавянето й. Вече гореше от желание да тръгне на път и да изпълни своята част от уговорката.
— Ето. — Пен извади пергамента от корсажа си и му го подаде.
Хартията беше топла и ухаеше на кожата й. Гневът му се стопи.