Пен й хвърли предупредителен поглед. Днес сестра й явно беше в настроение да я дразни.
— Моля те, Ан, подай ми ризата.
Момичето й донесе красива долна риза от бяла батиста с фина бродерия на деколтето и ръкавите.
— Ан, скъпа, би ли отишла да предадеш поздравите ни на мама и лорд Хю и да им кажеш, че ще слезем след половин час? — попита Пипа.
— О, те знаят кога ще слезете — отговори с усмивка малката й сестра.
— Може би, но трябва да спазим правилата на приличието — настоя Пен. — Не можем просто да пренебрегнем присъствието им и да им се изтърсим, когато сме готови. Не е редно.
— Е, добре! — Макар и неохотно, Ан се запъти към вратата.
— Хайде, обличай се! — извика Пипа. — Щом излезеш, ще сляза при мама и татко и ще им кажа, че са те повикали спешно при принцесата — след като Ан е слязла при тях. По-късно ще им изпратиш вест, че не ти е възможно да се отделиш от леглото й… че лекарят е много загрижен. Няма да се усъмнят.
— Права си. Дано веднага да се върнат в Холборн. Като не видят нито мен, нито принцесата, няма да имат причини да се съмняват.
— А пък ако се появи и дукеса Съфолк, моментално ще избягат — закиска се Пипа. — Мама не понася присъствието й. Имате ли уговорена среща?
— Да — отговори твърдо Пен. Вече бе решила, че съвсем спокойно може да излезе от Гринуич Палас и да отиде в града. Беше й необходим по-малко от час, за да намери таверната на мистрес Райдър.
Оуен сигурно нямаше да тръгне толкова скоро. Не бе показал нетърпение да изпълни задачата си. Все пак, ако вече бе потеглил към Хай Уайкомб, тя щеше да го последва и да го настигне.
— Щом ще яздиш, сложи това. — Пипа й подаде колосани фусти вместо кринолина, който беше крайно неудобен при езда. — Ще вземеш ли някакъв багаж?
— Само пари — отговори спокойно Пен. — Извади кесията от раклата. — Тя стегна фустите на кръста си и пъхна ръце в ръкавите на роклята, която й подаде сестра й. Сега нямаше време да обмисли какво й е необходимо за това начинание, значи щеше да купува всичко по пътя.
— Вземи си камата — препоръча й сериозно Пипа. — Щом ще яздиш сама, трябва да си много предпазлива. Особено след последното нападение!
— Онази нощ нямаше да се справя сама с просяците, даже да носех кама — отговори с усмивка Пен. Но Пипа беше права. Малката сребърна кама в ръката щеше да й вдъхва усещане за сигурност.
Сърцето й биеше ускорено. Тя се стегна и помоли Пипа да завърже шнуровете на корсета.
— Ох, гади ми се — пошепна уплашено.
— Защото не си създадена за приключения — отбеляза мъдро Пипа. — Но на мен също ми се гади, вероятно и аз не съм създадена. Или поне не за този вид приключения. Не за истинските… Хайде, побързай, защото Ан може да се върне! Къде са ти ботушките?
Докато тя търсеше в гардероба, Пен сплете косата си и я стегна в мрежичка, за да не се изплъзва от качулката, докато язди. После взе ботушките си от ръцете на Пипа, обу се и приглади голите си. Наистина, за предстоящото приключение външният й вид беше без значение, но въпреки това на излизане хвърли изпитателен поглед в голямото огледало.
Оранжевата кадифена рокля се отваряше върху фуста от черна дамаска, избродирана с мънички зелени цветчета. Ръкавите бяха бухнали над лактите и съвсем тесни до китките. Тясна права якичка красеше тила. Дълбокото деколте крещеше за колие, но Пен си каза, че няма никакво значение как е облечена и че би било смешно да си сложи скъпоценности при тези обстоятелства.
Но и без тях изглеждаше много елегантно. Оранжевото придаваше живот на кожата й и подчертаваше смесените цветове в очите й — макар че това въздействие можеше да се припише и на треската, която бушуваше в гърдите й.
— Ето ти камата. — Пипа й подаде малкото оръжие, окачено на тънък кожен ремък. — Ето и кесията.
Пен окачи камата и кесията на талията си. Слава богу, че имаше достатъчно пари. Те също можеха да й осигурят защита.
Пен се уви в тежката кадифена наметка, обточена с кожи, и спусна качулката над очите си. Накрая нахлузи ръкавиците.
— Сигурна ли си, че няма да ти създам проблеми, Пипа? — Тя преглътна тежко. Гърлото й беше пресъхнало.
— О, за бога, Пен, тръгвай най-после! — извика сърдито Пипа и я избута навън. — Ако продължиш да се колебаеш, и двете ще настинем.
— Побързай!
Не, Пен в никакъв случай нямаше да настине. Беше толкова нервна, изпитваше толкова силно чувство за вина, че въвлича в тайната си мисия и Пипа, че чак й се плачеше, но въпреки това нямаше да промени решението си. Трябваше да отиде в Хай Уайкомб и щеше да отиде. Както и да завършеше приключението, поне щеше да си възвърне душевното спокойствие. Или край… или ново начало. Да, ново начало… Пипа отвори вратата и огледа коридора.