Пен обходи помещението с търсещ поглед. Колко време й оставаше? Къде другаде да провери? Отиде до стенния шкаф, където се съхраняваха документите. Колко пъти беше наблюдавала как Филип работи с тях. Ключът беше в ключалката. Тя отвори шкафа и започна да претърсва папките.
Тогава вратата на библиотеката се отвори. Каква глупачка — в бързината бе забравила да заключи!
Сърцето й заби като безумно, кожата на главата й настръхна. В най-добрия случай беше Робин, в най-лошия — свекърва и.
Нито той, нито тя. Абсолютно непознат човек. Пен загуби дар слово. Първо помисли, че е някой от слугите — но веднага отхвърли тази бегла мисъл. Никой слуга не се обличаше толкова елегантно, никой не притежаваше това хладно арогантно поведение. Дали беше някое доверено лице на Брайънстънови? Във всеки случай не го познаваше.
Черни очи под високо чело и гъсти, красиво извити вежди я оглеждаха внимателно. Непознатият мълчеше. Пен отвърна на огледа с леко повдигане на брадичката. Носът му беше дълъг и прав, брадичката остро очертана, устата пълна и красива. Въпреки неподвижността му личеше, че е енергична личност. Беше й трудно да определи възрастта му, но със сигурност беше по-възрастен от Робин.
Най-сетне Пен си възвърна дар слово.
— Празненството е в голямата зала, сър. Вероятно сте се заблудили.
Той се поклони.
— Оуен Д’Арси, на вашите услуги, мадам!
Гласът му беше дълбок и мелодичен, но в същото време учудващо мек. Пен се смая от странното му звучене. Не беше точно чужд акцент, но и интересният му тъмен тен не беше типично английски.
— Аз не се нуждая от услуги, сър — отговори остро Пен, която се чувстваше като на тръни. Изпитваше раздразнение, но то се примесваше с нещо друго, докато той я наблюдаваше внимателно с примес на лека подигравка — сякаш знаеше нещо, което тя не знаеше.
Всичко в този мъж я объркваше. Дрехите му също бяха извън общоприетото — като гласа и тена му. Носеше жакет и панталон от черен сатен, избродиран с венецианско злато; яката на черната копринена риза беше хваната с черни емайлирани клипсове. Късата наметка от черно копринено кадифе, подплатена с червена коприна, подчертаваше широките рамене. Носеше рапира и кама в черни ножници. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че той умее да си служи с оръжията. Веднага й стана ясно, че този човек е опасен.
— Търсите ли нещо? — попита любезно той, сякаш не я беше чул. — Може би мога да ви бъда полезен.
— Какво ви наведе на тази мисъл? — Пен затвори стенния шкаф и въздъхна недоволно. Естествено, не можеше да продължи търсенето в присъствието на този чужденец. Защо бе влязъл в библиотеката точно сега? Кой знае кога щеше да има втори подобен случай.
— Роднина ли сте на семейство Брайънстън, сър? Или сте тяхно доверено лице? — Тя се обърна към него. Изражението й беше предизвикателно както тона.
В тази жена има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед, каза си Оуен. Както бе казал Дьо Ноай, тя не беше впечатляваща красавица. Кестенява коса, класически черти на лицето, средна фигура… Но очите й — те бяха нещо съвсем различно. Много големи и ясни, прекрасна смес от златно и кафяво, напръскана със злато, те му напомняха за залез-слънце зад езерце в гората. Дьо Ноай се бе излъгал и по отношение на темперамента й. В очите й светеше енергия. Да, в сърцето й имаше огън. За първи път, откакто бе получил тази задача, усети интерес към нея.
— Жалко, но трябва да призная, че не знам нищо за семейство Брайънстън — отговори той и това беше чистата истина. — Затова пък се интересувам много от вашата личност, мадам. Не издържах и когато напуснахте залата, тръгнах подире ви. — Той се поклони и се усмихна с най-хубавата си усмивка.
Пен го погледна невярващо. Ситуацията беше толкова абсурдна, че гневът й отлетя.
— Нима се опитвате да флиртувате с мен, сър? — Тя избухна в звънък смях. — За съжаление не сте улучили подходящата личност. По-добре опитайте със сестра ми Пипа, тя е майсторка във флиртовете. Струва си, повярвайте ми. С удоволствие ще ви запозная с нея. — Без да престава да се смее, тя мина покрай него и се запъти към вратата, като го докосна с копринените си поли.