— Май за пръв път минава през реката? — попита един едър пътник в жакет от грубо платно. — Изглежда ми доста темпераментен. Но явно е от добра конюшня. — Потупа Уилям по задницата и заключи с вид на познавач: — Добро парче кожа!
Седлото на Пен беше от мека щавена кожа; сребърните стремена блестяха под слънчевите лъчи. Тя ставаше все по-нервна. Конят усещаше състоянието й и също се изнервяше. Салът се люлееше и скърцаше. Пътниците ругаеха полугласно.
Може би едрият пътник нямаше лоши намерения спрямо нея, но щом усети любопитния му поглед, Пен извърна глава и нахлупи качулката над очите си.
— Е, милостива госпожо, накъде сте се запътили?
Тя се направи, че не чува.
— Да, вече ми е ясно, че не сте свикнали да пътувате сама — изсмя се той и сложи ръка на седлото. — Къде оставихте ратая?
Пен мълчеше упорито и се взираше в мътната вода, която се плъзгаше под тях. Кожената кесия под палтото изведнъж й се стори твърде тежка и забележима, макар да беше добре скрита. Дали я беше видял, когато бе платила?
Най-сетне мъжът замлъкна, но ръката му остана на седлото, докато си свиркаше през една широка дупка между изгнилите си зъби. Салът наближаваше отсрещния бряг.
Другите коне, свикнали с преминаването, се придвижиха напред. Уилям се изнерви от тропота на копита. Пен се чувстваше ужасно дребничка между едрите, силни коне, а мъжът до нея продължаваше да си подсвирква и не я изпускаше от очи. Чувството за заплаха се засили и се превърна в предчувствие за беда.
Салът се удари в дървения кей, мъжете на брега уловиха хвърлените въжета. Пен стисна здраво юздите. Бързаше да слезе от сала, но трябваше да изчака да минат другите коне, защото рискуваше да я стъпчат. Спътниците й напуснаха сала шумно, сред конски тропот, но набитият мъж остана до нея и не свали ръка от скъпото й седло.
— Хайде, Уилям! — Пен дръпна юздите и се изкашля, защото гърлото й бе пресъхнало от страх. Вече й беше ясно, че мъжът ще се опита да я спре, а тя не можеше да възседне коня си без някаква опора. В нетърпението си да усети здрава земя под краката си конят направи скок, Пен загуби равновесие и едва не се намери под копитата му.
— Спокойно, спокойно — рече мъжът и хвана ръката й, която държеше юздата. При това наклони глава и Пен усети в дъха му воня на суров лук и вкисната бира — потърси се и инстинктивно се отдръпна. — Позволете да ви помогна, милостива госпожо. Нали виждам, че сте сама!
В същия миг тя заби лакът в корема му. Мъжът изохка и пусна ръката й. В следващия миг тя бе извадила камата си и заби острието в ръката му точно когато той отново посегна към юздата.
Мъжът изруга ядно, направи скок назад и притисна ранената ръка до гърдите си. От раната струеше кръв. Пен скочи с Уилям на кея и мъжът нададе вик. Полите се увиваха около глезените й, наметката й се развя и забави движенията й. Мъжете на кея се обърнаха към нея. Лицата им бяха зли.
Без да изпуска от ръката си окървавената кама, тя придърпа Уилям до един пън. Пъхна дръжката на камата между зъбите си, покатери се бързо на седлото и притисна коляно към рога на дамското седло, след което здраво смушка коня в хълбоците.
Изненадан, Уилям направи скок и се понесе като хала по тесния път, който се виеше по склона. Пен чу зад гърба си проклятия и тичащи стъпки, но преднината й се увеличаваше с всяка минута.
Целта й беше в непосредствена близост до водната стълба на конския сал, но не можеше да отиде право там, каквото беше първоначалното й намерение. Трябваше да изчака, докато положението се успокои.
Едва когато навлезе в лабиринта от улици и улички на известно разстояние от реката, тя извади камата от устата си, но не я прибра в ножницата. С оръжието в ръка се чувстваше по-сигурна.
Вече беше на познат терен, в квартала, където се намираше къщата на Брайънстънови. Споменът за нападението вечерта преди Коледа предизвика студени тръпки по гърба й, макар че беше светъл ден и се движеше по оживена улица. Светът е прекалено опасен за жена без придружител, помисли си тя раздразнено. За разумния човек това прозрение не беше изненадващо — но разумният човек не се поставяше в положение, в което да е принуден да забие камата си в ръката на друг човек.
Когато мина пред портала на семейната къща, тя неволно стегна юздите и нахлупи качулката още по-дълбоко над очите си. Хвърли бърз поглед към кулата и видя, че семейните знамена се вееха гордо на върха на къщата. Това беше потвърждение на нещо, което тя вече знаеше: Брайънстънови бяха в Лондон. Това беше голямо успокоение за нея. Ако бившите й роднини се бяха върнали във фамилното имение, тя нямаше да има възможност да проведе разследването си. Но сега между тях и Хай Уайкомб лежаха тридесет мили и тя можеше да се ослуша между арендаторите, без да се опасява от неочаквани препятствия.