Пен свали наметката си и седна на столчето пред камината. Същото, на което беше седяла, когато Оуен превърза раната й.
Спомените идваха и си отиваха. Тя чакаше спокойно. Оуен беше гневен, но това нямаше нищо общо с нейната мисия. То дори й помагаше да увеличи дистанцията помежду им, а тя се нуждаеше отчаяно от тази дистанция, за да се концентрира изцяло върху целта си. Отговорите бяха съвсем близо — сега само това имаше значение.
Оуен хвърли халата и посегна към панталона си. Пен се взираше упорито в огъня и си заповядваше да мисли за всичко друго, само не и за Оуен Д’Арси и голотата му.
Кавалерът я погледна крадешком отстрани и гневът му отслабна. Виждаше реакцията й така ясно, сякаш беше написана на лицето й. Всяко мускулче на изпънатия й гръб му показваше, че тя се бори да не забелязва близостта му. Естествено, тя не беше дообмислила ситуацията докрай. Изобщо не се беше сетила, че й предстои да чака в спалнята на мъж, зает с утринния си тоалет.
Устните му се разтегнаха в колеблива усмивка. Въпреки съобразителността си неговата Пен не бе предвидила всички подробности.
Докато закопчаваше ризата си, той размишляваше усилено. Нямаше нищо лошо тя да го придружи, поне на първия етап от пътуването. Естествено, няма да й позволи да го придружи при разследванията му в имението на Брайънстънови, защото тамошните хора ще я познаят и няма да й отговорят искрено. Но дотогава нямаше нищо против компанията й.
След няколко дни постоянна близост сигурно щеше да бъде в състояние да преодолее съпротивата й и отново да я прелъсти.
Онова, което възнамеряваше този път, нямаше нищо общо с френската тайна дипломация.
— Е, щом непременно държиш да тръгнеш с мен, ще се съглася — изрече небрежно той и седна, за да обуе ботушите си.
Изненадана от тези внезапна капитулация, Пен се обърна рязко.
— Какво те накара да промениш мнението си? — попита подозрително тя.
Оуен поклати глава.
— По дяволите, Пен! Днес никой не може да ти угоди! Първо ми заявяваш, че тръгваш с мен все едно искам ли или не. А когато се съгласявам, поставяш под въпрос основанията ми.
— Значи не си обиден? — попита Пен. — Или поне вече не?
Оуен отново вдигна рамене.
— Както правилно отбеляза, това е твоя мисия. Имаш право да участваш.
— Благодаря ти — пошепна Пен. Вече нямаше в какво да го укорява.
Оуен й кимна кратко и в стаята се възцари мълчание. Той се облече и погълна безмълвно вкусната закуска, която му поднесе мистрес Райдър По някое време посочи подканващо стола насреща си, но Пен поклати глава. Гореше от нетърпение да тръгнат по-скоро. Разполагаше само с четири дни. Ден и половина нататък, още толкова обратно. Твърде малко време, за да мисли за варени яйца и бъбречета.
Тя остана на столчето, загледана в огъня, като през цялото време се питаше защо Оуен така внезапно бе престанал да възразява. Когато узна за намерението й, побесня от гняв. Какво бе предизвикало тази промяна в настроението му? Загриза я неясно подозрение, но не знаеше как да подхване темата. Може би беше по-добре да остави на него. Не искаше да чуе рязък отказ. Но ако не кажеше нищо, той щеше да изтълкува мълчанието й като съгласие. А това не беше истина, в никакъв случай!
Оуен привърши закуската и събра вещите си. Една риза, бельо за смяна, бръснач и чифт ботуши се побраха в малка кожена чанта.
Пен обърна гръб на камината и проследи с любопитство приготовленията му. Ако се съсредоточеше върху тези рутинни дейности, сигурно нямаше да усеща толкова силно присъствието му.
Оуен извади от скрина кожена папка и я пъхна в чантата. Пен се учуди: нима възнамеряваше да пише писма по време на пътуването им? Но не посмя да го попита.
Седрик се появи с вестта, че конете са оседлани и чакат.
— Дадох на коня на милейди малко овес. Изглежда ужасно нервен.
— Когато се озове на чуждо място, винаги е нервен — усмихна се Пен. — Благодаря ти за старанието, Седрик.
Момчето се изчерви.
— За мен е удоволствие, милейди.
— Трябва да вземем една птица, Седрик — каза Оуен и закопча късата си наметка. — Ти ще носиш кафеза. Завържи чантата ми за седлото. Ще слезем след една минута.
— Разбира се, сър! — Седрик грабна чантата и хукна навън. Сега вече любопитството на Пен победи и тя прекъсна упоритото си мълчание.
— Каква птица?
— Пощенски гълъб — обясни Оуен. — Може би не ми вярваш, но аз имам работа, която засяга не само твоите интереси.
— Така ли? — промърмори тя. Вече й беше ясно защо е взел кожената папка. — Вероятно пишеш доклади, предава й сведения и тем подобни?
— Точно така.
Оуен се надяваше да я извади от равновесие с намека, че се е появила не навреме, но не постигна никакъв успех.