Брат й въздъхна като човек, който носи целия товар на света на раменете си.
— Ако ти кажа, че никога не съм се замислял за това, ще те излъжа — заговори с мъка той. — Но не откривам смисъла. Защо всички й внушават, че детето е мъртвородено, ако то е живо?
— Може би тя иска да намери тъкмо този отговор — отговори замислено Пипа. — Но как би могъл да й помогне Оуен Д’Арси?
— По-точно е да попиташ защо й помага!
— Защото е страстно влюбен в нея? — предположи Пипа и веднага си пожела да не беше давала воля на чувството си за хумор. Робин изобщо не се засмя. От друга страна обаче, тя имаше всички основания да предполага, че онова, което ставаше между Пен и кавалер Д’Арси, е много силно и излиза извън рамките на общоприетото.
Робин заходи с широки крачки от прозореца до вратата и обратно. Не бе успял да изпълни решението си да каже на Пен какво знае за Д’Арси, защото тя бе изчезнала с онзи тип, преди брат й да успее да си отвори устата. За съжаление не можеше да каже на Пипа истината за французина, преди да е говорил за това с Пен. В какво сложно положение се беше поставил!
— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме завръщането на Пен — реши Робин. — Какво друго бихме могли да направим? Ако реша да я търся, няма да знам откъде да започна.
Пипа чу отчаянието в думите му. Отиде при него и сложи ръка на рамото му.
— Сигурна съм, че всичко ще завърши добре, Робин. Пен е по-силна, отколкото си мислим.
Робин не мислеше така. Но сега най-важното беше да научи всичко за Оуен Д’Арси. Познаваше един човек, който щеше да му разкаже всички тайни на френския шпионин — дори най-позорните, ако имаше такива. Ако Пен смяташе да се отдава и занапред на страстта — думата засядаше в гърлото му, по-добре да го прави с отворени очи.
Гласът му прозвуча сериозно и решително:
— Пипа, кълна ти се, че ако Д’Арси причини болка на Пен, ще му разпоря корема с шпагата си. — Той сложи ръка на дръжката на оръжието, за да докаже силата на думите си, обърна се и излезе от стаята без дума за сбогом.
Дали наистина вярва, че това е решение? — запита се Пипа. Типично мъжко мислене, след като ситуацията изискваше голяма деликатност.
— Не ми се вярва, че ще успее да се справи с Оуен — довери тя на котката. Познаваше кавалера като очарователен мъж, но, също както Пен, беше усетила заплахата, овладяната сила под изисканата, елегантна фасада.
Оуен реши да напуснат Лондон през Алджърсгейт. На Флийт стрийт цареше страшна блъсканица и Пен трябваше да държи здраво юздата на Уилям, който се плашеше от всяка чужда миризма и от всяко неочаквано движение в гъстата тълпа. Когато заседнаха сред множеството, очакващо да премине през Лондонския мост, украсен с няколко отсечени глави, Пен окончателно се убеди, че е направила огромна грешка. По-добре да беше взела кротката кобила Лайтфут.
След моста беше много по-спокойно, но когато излязоха от Лондон, попаднаха сред тежко натоварени коли със стока и групи богато облечени търговци, запътили се към блестящите кули на Оксфорд. В противоположната посока се движеха селски каруци с цвекло и зеле, бързащи към пазарите на столицата.
Беше почти обед, когато минаха Алджърсгейт. Оуен бързаше, доколкото му позволяваше движението. Искаше преди падането на мрака да стигнат Джерардс Крос, двайсет мили извън Лондон, разстояние, което конете можеха да изминат с лекота. За следващата сутрин им оставаха само дванадесет мили. Един ден в Хай Уайкомб трябваше да даде отговор на въпросите им — ако наистина имаше какво да се разкрие.
Оуен често поглеждаше през рамо към Пен, която яздеше в края на пътя, за да щади плашливия си кон. Това животно беше същински дявол. Пен изразходваше толкова време и сили да го укротява, че двамата изобщо не можеха да си поговорят. А без да си поговори с нея, не можеше да очаква, че ще възобновят интимната си връзка. Значи трябваше да предприеме нещо на вечеря.
— Ще ядем ли скоро, сър? — Както обикновено, Седрик беше отгатнал мислите му.
Оуен избухна в смях.
— Знам, че си гладен, приятелю, знам!
— Ами… вече е почти два. Освен това конете имат нужда от вода и овес.
— А, да, конете — кимна сериозно Оуен. — Добре, че ми напомни. Ще спрем в Нортхолт. Това е следващото село.
Отново хвърли поглед към Пен. Кога ли беше яла за последен път? Не бе пожелала да хапне от закуската му. Повика я тихо, за да не подплаши коня.
— Ще спрем в Нортхолт да обядваме. Сигурно си гладна.
— Умирам от глад — отговори честно Пен. Беше минала цяла вечност, откакто хапна малко от хляба и сланината на сестра си. Дано само Уилям се държи прилично до Нортхолт.