Когато наближиха селцето, местността се огласи от звън на църковна камбана. На кръстопътя се издигаше бесилка, на която висеше труп, окован във вериги, и се поклащаше от вятъра. Когато ездачите наближиха, накацалите по напречната греда гарвани изграчиха протестиращо.
Уилям се подплаши и направи скок към средата на пътя. Пен стегна юздите и конят се вдигна стреснато на задните си крака. Грачейки гневно, гарваните излетяха, за да спасят остатъка от пира си.
Пен се вкопчи с последни сили в гривата на коня, за да не падне от гърба му.
— Ама че опърничава гадина! — извика Оуен, наведе се към нея и посегна към юздите. — Изобщо не е подходящ кон за жена!
— На познат терен е много послушен — защити го упорито Пен. — Не е нужно да държите юздите, кавалере. — Посочи го обвинително с камшика, но той го изтръгна от ръката й.
— Има неща, които са ми ужасно неприятни — обясни ледено той. — Или през обедната ни почивка ще си потърсиш друг кон, или пътуването ти свършва тук. — Върна й камшика и препусна напред.
Пен изкриви лице, но не посмя да се възпротиви на грубата заповед. Веднага бе съжалила за презрителния жест — механична, но глупава реакция.
„Райзинг Сън“ в центъра на Нортхолт беше жалка кръчма, но с идеално разположение, за да лови пътници по оживеното шосе между Лондон и Оксфорд. Оуен слезе пред входа и връчи юздите на ратая, който бе притичал от обора.
— Аз ще дойда след малко — каза тихо Пен и без да чака отговор, заобиколи къщата, за да види оборите.
Преговорите и указанията относно грижите за Уилям и отнеха доста време и малко пари. Когато влезе в пълната кръчма, Пен завари Оуен и Седрик да седят на общата маса и да си хапват с удоволствие агнешко фрикасе, задушени зеленчуци и печени кестени.
Пен застана на входа и свали качулката си. После окачи наметката на една от куките на вратата. Като видя селското ядене на масата, устата й се напълни със слюнка. Оуен й махна да отиде при тях и й направи място до себе си.
Пен се поколеба, но като не видя нито следа от гняв по спокойното му лице, се реши. Оуен изглеждаше така, сякаш й бе простил необмисления жест.
Тя прибра оранжевите си поли и приседна на пейката до него.
— Каква елегантна роба — отбеляза тихо Оуен, докато тя подреждаше полите си. — Много по-подходяща за палат, отколкото за селска кръчма. — Заби върха на ножа си в голямо парче хляб на дъската пред себе си и й го подаде.
— Нямам рокли, които да подхождат на селски кръчми — отговори тихо Пен, която вече съжаляваше, че бе приела предложението на Пипа. В ниската кръчма с тъмни греди, пълна с местни хора и пътници, облечени в груби, ръчно тъкани дрехи в тъмни цветове, роклята й изглеждаше като слънчев лъч на буреносно небе.
— Откъде ли би могла да имаш? — промърмори Оуен с нищо незначеща усмивка. — Намери ли си друг кон?
На масата нямаше прибори. Преди да отговори, Пен разчупи сръчно парчето хляб и си направи нещо като лъжица, с която загреба от голямата купа месо и сос.
— Да — отговори тя с пълна уста и сложи зеленчуци на хляба си. — Увериха ме, че е кротко животно, свикнало с оживеното движение по пътищата. — Кимна, за да потвърди думите си, и продължи: — Няма да ни създава ядове. Би ли ми подал канчето с ейл?
Оуен изпълни искането й.
— Значи ще можем да разговаряме, докато яздим — зарадва се той.
Пен не виждаше как би могла да го предотврати; но възнамеряваше да използва времето, за да обсъди с него какво ще правят в Хай Уайкомб. Може би Оуен вече има план? Във всеки случай тя имаше собствени идеи. Най-добре беше да комбинират предложенията си, за да са сигурни, че начинанието им ще успее.
Яденето беше чудесно. Пен се нахрани с апетит и не отказа, когато едрата слугиня се пресегна през нея, за да сложи на масата огромен пудинг със смокини. Момичето изтри потта от челото си с престилката и заби голямата лъжица в средата на пудинга. Издигна се съскаща пара.
Седящите около масата почнаха да си подават пудинга и всеки си вземаше с лъжицата. Пен следеше сътрапезниците си и когато пудингът стигна до нея, апетитът й беше преминал. Оуен също отказа. Седрик обаче посегна към голямата лъжица и си похапна с наслада.
— Младежите не са капризни — промърмори Оуен. — Ядат, каквото им дадеш! — Пен се усмихна и за момент забрави, че трябваше да се държи на разстояние. Лесно беше да си безгрижен, когато седиш непринудено на маса с много хора и стомахът ти е пълен.
Оуен протегна ръка й помилва тила й точно зад ухото. Лекият натиск на пръста му остави пареща следа над линията на малката якичка. Пен не се помръдна. Ръката му остана на тила й. Тя усети пулса му и затаи дъх. Когато обърна глава, Оуен махна ръката си.