Тя чуваше потока от горчиви, обидни думи, които сякаш не излизаха от нейната уста, а идваха от друг човек. Беше убедена, че в случай на нова любовна среща неизбежно ще се стигне до раздяла с гняв и разочарование. И сама бе предизвикала този край. По-добре сега, отколкото по-късно.
Оуен се изправи рязко. Излезе безмълвно от стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.
Горещи сълзи запариха в очите й и тя скри лице в ръцете си.
Оуен Д’Арси избяга от къщата и с все сила затръшна вратата. Втурна се с отчаяна бързина по селската улица, сякаш можеше да остави зад себе си гнева, болката и объркването. Как смееше тя да му говори такива неща?
Как смееше да го обвинява в предателство? Винаги беше искрен с нея. Вярно, двамата бяха сключили споразумение, пакт с дявола — но той не се бе опитал да я измами. И тя го знаеше.
Не, тя не беше виновна. Потокът обвинения беше дошъл отнякъде другаде, не от сърцето й. Наистина ли си мислеше, че може да го предизвиква по този начин? Или смяташе, че ако го ядоса достатъчно, той ще се откаже?
От какво я беше страх?
Оуен спря в другия край на улицата и вдигна глава към забуленото в облаци небе. Силен порив на вятъра го удари в главата, но той не усети нищо.
Вероятно трябваше да приеме избухването й и да се радва, че се е отървал от нея. Иначе връзката им щеше да се задълбочи.
Май и той трябваше да се страхува.
В живота му нямаше място за сериозна връзка. Нито за любов и отдаване, каквито Пен без съмнение заслужаваше. Подобна връзка беше заплаха и за него, и за нея. Веднъж се бе случило и пак щеше да се случи… това беше цената за живота, който си бе избрал.
Неговият живот бе изпълнен с рискове — пресметнати рискове, никога необмислени. Всичко, което правеше, служеше на тази цел. Цел, която окриляше работата му. Но онова, което възнамеряваше да направи сега, беше безумно дръзко и нямаше да му помогне да изпълни мисията си — напротив, можеше само да му попречи.
Но това не го притесняваше ни най-малко.
Той се обърна рязко и хукна обратно към странноприемницата. Отново затвори вратата с трясък и кръчмарят подаде глава от препълнената кръчма.
— Всичко наред ли е, милорд?
Но Оуен вече тичаше по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, и не отговори.
Мери тъкмо излизаше от стаята на Пен с остатъците от вечерята. Кавалерът стигна до вратата точно когато се готвеше да я затвори.
— Велики боже — пошепна момичето и в очите му светна страх. Братът на дамата изглеждаше бесен от гняв.
Оуен й махна да се отстрани от пътя му и влезе с големи крачки в стаята на Пен.
— Не — заяви твърдо той и облегна гръб на вратата. — Не, Пен, не го приемам. Искам да чуя истината — разбира се, ако самата ти я знаеш. И да не съм чул повече тези глупости, които са обида и за двама ни!
14
Пен, която седеше на леглото, го погледна безмълвно. Изглеждаше като упоена.
— Мисля, че не те разбирам — пошепна задавено тя.
— Напротив, разбираш!
Гласът му прозвуча гневно, но въпреки това от него не се излъчваше гняв. Погледът му беше твърд и спокоен. Само устата беше напрегната, а брадичката — войнствено издадена напред.
Като видя, че очите й са зачервени и в кафявите дълбини се таят неизплакани сълзи, той бе обзет от чувства, което не смееше да назове, защото нямаха нищо общо с плътското желание. Това беше разбиране, дори съчувствие… беше любов и дълбоко желание да я прегърне, да изличи с целувки тъгата и объркването й… да я излекува.
Оуен отиде до леглото, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. Поднесе ги към устните си и целуна дланите.
— Бедна моя Пен! Сега знам какво е трябвало да понесеш… — Гласът му беше само нежен шепот. — Не искам да ти причиня още мъка, мила моя. — Той се усмихна и помилва бузата й, като махна един кичур, мокър от сълзи. — Няма да направя нищо против твоята воля.
Оуен седна до нея и я привлече в прегръдката си. Тя въздъхна дълбоко и от сърцето й се свлече цяла лавина от болка и объркване. Положи глава на рамото му и тялото й се отпусна.
Пен усещаше равномерното дишане на мъжа до себе си, аромата на кожата му, топлината на тялото. Това не бе дивата, импулсивна нощ на празника, това беше наслада от близостта му, потребност от присъствието му. Тя побърза да прогони глупавите съмнения и несигурността. Не искаше да се мъчи повече. Имаше нужда от него. Любовта му щеше да я дари с радост и щастие.
Пръстите й се плъзнаха по копчетата на жакета и ги отвориха. После бързо се мушнаха навътре, за да усетят топлата кожа и силните, ритмични удари на сърцето, което биеше в унисон с нейното.