— Точно така каза — кимна сериозно той и бързо се облече. — Е, всички понякога се лъжем.
Пен се изсмя едва чуто.
Оуен се обу набързо, угаси свещите и се запъти към стаята си. С учудване забеляза, че умората му беше преминала. Чувстваше се свеж, отпочинал, изпълнен с нова енергия.
В стаята си завари Седрик, седнал пред огъня. Гълъбът спеше кротко в кафеза си. Оуен поздрави бодро.
— Навечеря ли се хубаво, момче?
— О, да, господарю. Поднесоха ми в кухнята, с прислугата. Маринован език и агнешко — разказа въодушевено пажът и се прозя.
— Добре звучи — промърмори Оуен. — А компанията приятна ли беше?
Седрик се изчерви.
— Тази Мери е дръзка малка хлапачка, сър. Мисля, че понякога забравя коя е. — Това прозвуча пренебрежително, но Оуен не допусна да бъде измамен. Седрик беше на възраст, когато забелязваше момичетата, но прикриваше любопитството, което будеха у него, с подигравателна критика. Още една година, каза си Оуен, и момчето ще гледа на другия пол с нови очи.
— Вероятно е искала да ти хареса — обясни мъдро той.
Седрик се изчерви още повече. Обърна се и свали покривката от леглото.
— Да ви помогна ли да си легнете, сър?
— Не. Имам още работа. Ти иди да си легнеш. — Оуен посочи походното легло до своето.
Пажът събу обувките си, разгъна леглото, уви се в едно одеяло и заспа като къпан.
Когато равномерното дишане на момчето изпълни стаята, Оуен се усмихна доволно. Беше си спомнил как преди шест години прибра шестгодишното момче от една улица в Хавър.
Шест години. Тази година синът му Андрю щеше да стане на шест.
Напълно неподвижен, Оуен изчака болката да премине. Само така можеше да я преживее. Един ден щеше да отиде при децата си — но едва когато опасността бе окончателно отминала. И тогава щеше да се изправи пред тях като чужд човек, пропуснал да ги види как растат.
Той седна до масата под прозореца и извади от вътрешния джоб на жакета си малка сребърна табакера. Отвори я и впи поглед в миниатюрата от вътрешната страна на капачето. Приближи свещта и за кой ли път погледна децата си: сладки бебета с къдрави косички, сериозни очи и чипи нослета. Разликата между двамата беше само една година. Естел бе реагирала с недоволство, когато забременя с Луси съвсем скоро след като роди Андрю — главно защото това щеше да развали фигурата й.
Оуен погледа още малко миниатюрата, щракна капачето и прибра табакерата. Взе едно перо от масата и го подостри с камата си. Извади лист за писма и се зае да съчинява закодирано писмо до посланика, в което го осведомяваше за опасенията и привидната болест на принцеса Мери.
Първоначалното му намерение беше да отиде при Дьо Ноай рано сутринта и лично да му предаде информацията, ала неочакваната поява на Пен при мистрес Райдър го бе принудила да промени шина си.
Щом завърши писмото, Оуен остави перото и се опита да съживи в сърцето и тялото си сладкото задоволство от преживяния любовен акт. Ала образите на децата му непрестанно изникваха в съзнанието му — за да му напомнят, че е отслабил бдителността си и се е поддал на чувствата. А това можеше да изложи Пен на опасност — както някога бе станало с Естел.
Оуен сърдито тръсна глава и отново посегна към перото. Работата беше най-доброто средство срещу болката, а закодирането беше толкова трудно, че изискваше да се съсредоточи напълно.
С напредването на нощта той стана веднъж или два пъти, за да добави дърва в огъня; ала мислите му бяха съсредоточени върху работата. Когато първите сиви ивици на утрото се провряха през процепите между кепенците, той поръси писмото с пясък, издуха го, нави го на руло и го прибра в малък бронзов цилиндър.
Извади гълъба от кафеза, закрепи цилиндъра на пръстена на крачето му и го отнесе до прозореца. Отвори кепенците и потръпна от хладния въздух. Небето беше безоблачно. Днес надали щеше да вали сняг. Когато гълъбът полетя, Оуен го проследи с поглед и отново се учуди на тайнствения инстинкт, който го водеше. До сутринта щеше да пристигне в Лондон.
Едва сега усети колко е уморен. Тръшна се на леглото, без да се съблича, скръсти ръце под главата си и потъна в дълбок сън.
Пен също спа дълбоко и спокойно като никога през живота си, свита на кълбо както всяка нощ, когато Мускатово орехче споделяше леглото й. Откакто възрастта бе сложила край на нощните му любовни приключения, котаракът всяка нощ се вмъкваше под завивката и се сгушваше в нея.
Равномерното дишане и топлото тяло на котарака, потребността му от нея и утехата, която излъчваше, я успокояваха. А когато се будеше в тъмното помещение с догарящ огън в камината, тя се усмихваше при мисълта, че котаракът не понасяше Филип, защото той не го допускаше под завивката, макар че след няколко напразни опита да го прогони от леглото се примири и му разреши да спи в краката им.