Враният жребец изцвили недоволно, но Оуен стисна юздите с желязна ръка и изригна поток френски проклятия, абсолютно неразбираеми за Пен, която си въобразяваше, че знае добре езика.
Малката се надигна и едва сега разбра каква опасност беше избягнала в последния момент. Оуен мина на английски и я укори с остри думи за невниманието й.
Уплашено до смърт, детето вдигна глава към гневния мъж, възседнал огромен черен кон, врътна се и побягна като стрела към къщи. Избягалото пиле беше забравено.
Оуен остана неподвижен на седлото, докато конят му се успокои. Изглеждаше много развълнуван, кръвта се бе отдръпнала от лицето му, устните му бяха станали синкави. В погледа му светеше див ужас. Пен не можеше да различи дали това беше гняв или страх, а може би и двете заедно, но беше сигурна в една — никога не го беше виждала толкова развълнуван.
Самата тя все още не можеше да осъзнае, че детето се бе измъкнало невредимо. Стъписващата бързина в реакцията на Оуен, силата на ръцете му, когато изправи коня на задните крака, й отнеха дъха. Сякаш конят се бе слял с ездача си и той го използваше като инструмент, който владееше съвършено. Опитен, сигурен, смъртоносен. Когато размахваше рапирата си, обикновено излъчваше спокойствие, сякаш не се случваше нищо особено. Сега обаче бе реагирал другояче и Пен не знаеше какво да мисли.
Оуен се бе върнал в миналото. Видя синчето си Андрю, само на две годинки, в обления от слънце двор на замъка в Бургундия, да тича с несигурни крачки, размахвайки дървен меч. Момченцето бе видяло баща си да се връща от лов и се втурна към него с радостни викове. Изведнъж се спъна и попадна точно под копитата на огромния жребец на Оуен, който го носеше в пълно снаряжение на турнирите и на бойното поле. Конят се вдигна на задни крака, подчинявайки се на ужасения ездач, но тежкото копито закачи детето в рамото и му извади ставата. Виковете на уплашеното момченце още кънтяха болезнено в ушите на бащата.
Пен не понесе проточилото се мълчание, придвижи се до него и посегна към ръката му.
— Оуен?
Той се стресна и я погледна с отсъстващ вид.
— Всичко свърши добре — рече тя и стисна ръката му. — Детето е живо и здраво. Ти реагира много бързо… като светкавица. Момичето е живо и здраво!
Думите и докосването и разрушиха шока на спомена. Погледът му се проясни, бузите му порозовяха, устата се отпусна.
— Да, права си. Да продължим пътя си!
Пен го погледна несигурно. Никога не го беше виждала в това състояние. Пребледнял от ужас… нещастен. Никога не беше помисляла, че и той може да бъде раним. Вярно, бе овладял ситуацията с обичайната бързина и умение, но все още изглеждаше покрусен. Колкото повече време прекарваше с този човек, толкова по-малко знаеше за него.
— Пен!
Оуен очевидно си бе възвърнал самообладанието, щом я викаше така заповеднически. Тя се подчини, заби пети в хълбоците на кобилата и я пусна в тръс.
— Нямаме време за мечтания — заяви сърдито той.
Пен го погледна, но не отговори.
Оуен препусна бързо, но Пен, сещала удобно на гърба на младия спокоен кон, го следваше без усилие. До Хай Уайкомб имаше само дванайсет мили и двамата стигнаха до целта след не повече от два часа.
— Къде ще отидем? — попита Пен, докато оглеждаше близките къщи и нервно подръпваше нахлупената над очите й шапка.
— В кръчмата — отговори уверено Оуен. — Там е източникът на всички клюки.
Откакто бяха напуснали Джерардс Крос, той пазеше мълчание и Пен не се опитваше да го наруши. Много скоро тя забрави случилото се и съсредоточи цялото си внимание върху онова, което й предстоеше. Вече бяха на мястото, с което я свързваха толкова много спомени — при което лошите почти заличаваха хубавите.
— Това ли е къщата на Брайънстънови? — Оуен посочи с камшика си затворените железни порти във високия зид, който се издигаше в края на селото.
— Да, това е господарската къща — потвърди Пен и потрепери. Откакто бе заминала оттук с майка си и Хю, след като се възстанови от тежкото раждане, не бе идвала в тази къща. Двамата с Филип обичаха живота на село и се стараеха да направят Брайънстън Мейнър приветливо място, удобно за живеене. Докато се оглеждаше, Пен неволно се запита дали Майлс бе направил още подобрения… Майлс и майка му.
— На площада има кръчма, казва се „Брайънстън Армс“ — съобщи тихо тя.
Оуен препусна по зелената поляна в центъра на селото, където се издигаха позорният стълб и подиумът за мъчения. В момента там беше прикован беден скитник, обсипан с боклуци.