— Тук нищо не се променя — промърмори Пен, като позна стария Том, който не се отказваше от скитането и дребните кражби и редовно отиваше на позорния стълб.
Селската кръчма беше малка, в сламения покрив зееха дупки. Пен веднага забеляза колко занемарено изглеждаше селото — съвсем различно, отколкото докато беше жив Филип. Всеки граф, по-точно управителят и данъчният инспектор, беше задължен да поддържа къщите на арендаторите в добро състояние; но тук се виждаха криви покриви, разклатени врати, рушащи се стени и гъсти плевели покрай живите плетове. Всичко намекваше, че новият господар не се грижи за хората си.
Тя насочи вниманието на Оуен към състоянието на селото и той кимна:
— Толкова по-добре за нас. Ако семейството рядко се мярка тук и арендаторите имат основания да се оплакват, по-лесно ще си развържат езиците.
Тя спря коня си пред пейката, на която минаващите пътници пиеха ейл, и скочи от седлото.
— Отведи конете в обора и се погрижи да ги напоят и нахранят. През това време аз ще се ослушам за оплакванията на селяните.
— Чакай! — извика Пен и също скочи на земята. — Ще дойда с теб. Нали затова се предреших!
Оуен се обърна към нея и в очите му блесна предишната веселост. Пен въздъхна облекчено. Очевидно бе преодолял мрачното си настроение.
— За съжаление никак не приличаш на паж — обясни той. — Затова играй ролята на слуга — тя ще направи невероятната история малко по-достоверна.
— Аз съм паж, не съм коняр!
Оуен избухна в смях.
— Не ми се сърди, любов моя, но с изключение на красивата ти външност у теб няма нищо, което да те прави годна за паж. На всичкото отгоре си доста възрастна за тази роля. Най-добре иди да поговориш с ратаите и конярите, нищо чудно да ти разкажат нещо интересно. Внимавай обаче да не попаднеш на човек, който те е познавал като лейди Пен.
Той й махна приятелски и се запъти към кръчмата. Пен, която се разкъсваше между възмущението и повелята на здравия разум, остана сама в двора.
Да, Оуен беше прав… тя хвана юздите и поведе конете покрай къщата към оборите. На пръв поглед те изглеждаха пусти… и ужасно занемарени. По времето на Филип бяха винаги в изряден вид. Паважът беше хлъзгав от мръсотия, сламата гниеше и миришеше ужасно. Тя отведе конете до коритото и счупи тънката ледена корица, за да види под нея застояла, зеленясала вода.
— Какво търсиш тук?
При звука на грубия глас тя се обърна рязко и се озова лице в лице с мъж, който й беше смътно познат. Младеж с мрачно лице, който преди три години беше още момче.
— Прясна вода за конете — помоли тя с изменен глас, който прозвуча по-звънко, отколкото й се искаше.
— Кладенецът е на площада — изръмжа момъкът. — Ей там има кофа. — И посочи ъгъла на двора.
Пен се поколеба. Сега се сети, че не познаваше момчето, а само баща му или чичо му. И той имаше тази мрачна линия около устата и тази мазна, вечно падаща на челото къдрица, но тогава беше много по-любезен с пътниците.
— Откакто минах за последен път оттук, много неща са се променили — отбеляза тихо тя и отиде да донесе кофата.
Момчето се изплю на паважа.
— Ами да… Онези горе, в господарския дом, не щат да направят нищо за нас.
— Какво трябва да направят, за да изчистите оборите? — попита подигравателно тя.
— Ей, я си дръж езика зад зъбите! — Момчето направи крачка към нея, Пен грабна кофата и хукна към кладенеца. Не биваше да се кара с него.
Тя извади вода от кладенеца и докато я носеше към обора, се запита какво ли щяха да кажат дамите на Мери, ако можеха да я видят в този момент. Довереното лице на принцесата сред мръсотията и оборския тор!
Когато напои конете, тя ги отведе в обора, натрупа сено пред муцуните им и се запъти към кръчмата. Непременно трябваше да види какво прави Оуен, а и беше жадна.
Оуен стоеше на тезгяха, заобиколен от група селяни с канчета бира в ръце. Даже кръчмарят пиеше с тях.
— А защо търсите баба Уордъл, сър? — попита кръчмарят точно когато Пен влезе в полутъмната кръчма. — Вие сте човек от града, а тя…
— Аз съм адвокат — отговори Оуен. Гласът му беше съвсем друг: тънък и мелодичен, с необичаен акцент. — Нося й новини… добри новини — обясни той с доверително намигване.
— Всемогъщи боже! — провикна се един от селяните. — Нели Уордъл е наследила парички…
— Не е точно така — засмя се Оуен. — Но ако ми покажете къщата й…
Погледът му падна върху Пен, която стоеше на прага. Тя направи крачка към него, но след енергичния му предупредителен жест спря като закована.
— Кръчмарю, дайте едно канче за слугата ми, ако обичате! — Оуен хвърли на тезгяха дребна монета. Кръчмарят наля бира от бъчвата и отнесе канчето на несмеещата да се помръдне Пен.