— Лошо, много лошо, милорд дук. Негово величество се чувства много зле — изрече тежко водещият личен лекар. — За съжаление подсилващото средство, за което се надявахме, че ще му даде сили да стане от леглото, упражни съвсем различно въздействие.
— Как така? — изсъска дукът. — Не стига, че не му е помогнало, ами е влошило състоянието му, така ли?
— Предизвикало е изненадващо чревно възпаление. — Лекарят посочи нощното гърне. — Негово величество загуби много кръв.
Нортъмбърленд направи гримаса.
— Не можем ли да го занесем до прозореца?
— Не бих препоръчал, ваша светлост.
— Проклети препоръки! — изрева Нортъмбърленд и всички присъстващи замлъкнаха уплашено. — Пемброк, наредете на кралските камериери да го облекат топло и да го изнесат навън!
— Решително възразявам, ваша светлост! Негово величество ще получи втори пристъп — извика лекарят, когато граф Пемброк забърза да изпълни нареждането на дука.
— Едуард вече получи много пристъпи — отговори ледено Нортъмбърленд. — Господ да ни пази от лекари!
Достойният господин се изправи в целия си ръст.
— Аз съм известен като най-добрият в професията, милорд.
— За съжаление славата ви не отговаря на истината — изфуча разярено дукът и му обърна гръб.
Лекарят напусна помещението, изпълнен със справедливо възмущение.
Някой застана до Нортъмбърленд и се покашля дискретно.
— Милорд…
Дукът се обърна рязко и измери с остър поглед мъжа, който се бе осмелил да се промъкне толкова близо до него. Опита се, но не можа да си спомни името му.
— Брайънстън, милорд дук — помогна му Майлс с извинителна усмивка.
— Аха — изръмжа раздразнено Нортъмбърленд. — Какво ви води в приемната на краля?
Майлс знаеше, че само членовете на коронния съвет имат неограничен достъп до това свещено място, но като си спомни заповедта на майка си, изречена с цялата й енергичност, започна смело:
— Милорд, чух, че лекарите на негово величество са изчерпали целия си запас от знания. Смятам, че и вие споделяте това мнение. — Той разтърка нервно ръце, усетил, че се изпотява.
— И какво, ако е така?
— Може да има и други пътища, милорд. — Майлс изтри лице с ръкава на брокатения си жакет, обърна се и избута напред възрастна жена, която досега бе стояла скрита зад огромната му фигура. — Една стара арендаторка на мъжа ми. Много добра билкарка. Знае много тайни и желае да предложи услугите си на краля.
Нортъмбърленд се обърна величествено към старата жена, но за негово учудване тя отговори на погледа му съвсем спокойно. В избледнелите й сиви очи светеше самоувереност. Цялото й същество вдъхваше доверие.
— Как е името ви, добра жено? — попита дукът.
— Мистрес Гудлоу, ваша светлост — отговори Майлс вместо нея. — Има богат опит в лечението с билки. Моята майка смята…
— Не ме интересува какво смята майка ви. Оставете жената да говори — прекъсна го рязко дукът.
— Имам дарбата да лекувам, Ваша светлост — рече тихо жената. — Помогнала съм на много хора, които бяха между живота и смъртта.
— Мисля, ваша светлост, че може да се окаже полезно, ако мистрес Гудлоу прегледа негово величество, след като лекарите не успяха да постигнат нищо — намеси се отново Майлс, решен да покаже усърдието си.
— Аз бих се съгласил — подхвърли Съфолк и огледа замислено възрастната жена. — Нямаме какво да губим, нали?
Нортъмбърленд впи поглед в лицето на граф Брайънстън и веднага го оприличи на голямо, усърдно куче, което мечтае да го поведат за каишката.
— Излезте в коридора и чакайте там. Първо ще покажем краля на народа. После ще говорим пак.
Майлс засия. Най-сетне щеше да занесе добри вести на майка си. Най-сетне щеше да получи достъп до центъра на властта. Скоро щеше да стане доверено лице на Нортъмбърленд и коронния съвет. Мистрес Гудлоу щеше да вложи всичките си сили и знания и да излекува краля. И заслугата за това щеше да е негова — нали той я бе довел в двореца! От този момент нататък положението му в двора беше сигурно.
Вратата на кралската спалня се отвори. Излезе едър слуга, понесъл на ръце увития в одеяла крал. Нортъмбърленд застана пред своя суверен и се поклони почтително.
— Ваше величество, народът жадува да ви види.
— Те са моите поданици — отговори с тъничък гласец Едуард. — Искам да им помахам. Занесете ме до прозореца, Самюел!
Нортъмбърленд даде знак да отворят високите крила. Когато застана на прозореца, от двора се чуха шумни викове:
— Кралят! Кралят!
Дукът отстъпи настрана и направи място на слугата, който носеше младия крал като бебе в пелени. Захвърчаха шапки, понесоха се ликуващи викове и подплашиха накацалите под покрива гълъби, които излетяха с шумни удари на крилете.