— Пен? Пен, знам, че си вътре. Трябва да говоря с теб. — И той отвори вратата, но остана с ръка на бравата, сякаш очакваше разрешение да влезе — необичайно нерешителен, защото Пен никога не отказваше да го приеме. Защо се колебаеше? Онази Пен, която познаваше, се бе променила и той не беше сигурен дали старите правила продължават да важат, или вече не са в сила. Онова, което имаше да й каже, беше толкова ужасно, че той се страхуваше да изрече думите. Освен това не можеше да се отърве от странното чувство, че й се натрапва.
Пен хвърли поглед към часовника. Малко преди седем. В седем и половина трябваше да излезе. До водната стълба имаше четвърт час, а по пътя можеха да възникнат неочаквани пречки.
— Много съм уморена, Робин — отговори тихо тя, усмихна се празно и опря глава на ръцете си. — Не може ли да почака до утре?
— Няма да трае дълго. — Робин влезе решително и затвори вратата зад гърба си.
Пен бе обзета от отчаяние. Непременно трябваше да се отърве от него.
— Робин, моля те! Сега не е време за разговори.
— Напротив. Трябва да ми повярваш, Пен, че го правя с голямо неудоволствие. — Робин свали ръкавиците си, потри ръце и се загледа в огъня. Лицето му се смръщи още повече. — Но не мога да седя бездеен и да гледам как се погубваш. Твърде много те обичам, за да мълча.
— Вероятно става въпрос за Оуен Д’Арси. — Тонът й беше леден. Нямаше друг изход, освен да го отблъсне. — Вече ти казах, че това е моя работа.
— С него ли беше? Къде?
— Това също е моя работа. Ако си дошъл да ме разпитваш, да знаеш, че няма да чуеш нито дума от мен. — Погледът й отново се плъзна към часовника. — Не искам да се караме, Робин, но няма да говоря с теб за Оуен.
— Не е нужно да ми говориш за него. Аз ще говоря, а ти ще слушаш. — Робин не й остави време за отговор. — Кавалерът е таен агент и служи на френския посланик…
— Това ми е известно — прекъсна го решително Пен. — Той сам ми го каза… вероятно за да изпревари другите — добави подигравателно тя. Нападението беше най-добрата защита.
Робин се изчерви, но неловкостта го направи нападателен.
— А разказа ли ти за жена си? За децата си?
Пен спря да диша.
— Каза ми, че не е женен.
— Вече не… вече не… — Робин видя, че най-сетне е успял да привлече вниманието й. Направи няколко крачки по стаята, удряйки с юмрук по широко разтворената си длан. — Съжалявам, но трябва да ме изслушаш, Пен.
— Говори — рече беззвучно тя. Изправи се рязко, сякаш щеше да посрещне по-добре удара, ако беше изправена, и скръсти ръце под гърдите. Робин продължи да ходи напред-назад, докато й разказваше какво бе научил от испанския посланик. Стремеше се да предаде историята точно, без да добави или изпусне нещо.
— Обявил е децата си за незаконородени? — попита шепнешком Пен, повече себе си, отколкото него.
— Така ми казаха.
— И оттогава не ги е виждал? — Тя се разтрепери и обви ръце около тялото си.
— Така се говори. Моят информант е… надежден.
— И той ли е шпионин?
— Може и така да се каже.
— Също като теб! — добави ядно Пен. Потвърждение не беше нужно. За първи път бяха напълно откровени един с друг.
— Моля те, запази това за себе си — пошепна дрезгаво той.
Пен сърдито разтърси глава. Той трябваше да знае, че тя никога няма да го предаде.
Също както тя знаеше, че той никога няма да я излъже. Робин никога не би измислил история като тази. Тя даваше отговор на много въпроси. Разрешаваше много от загадките на Оуен Д’Арси. Но нима беше способен на такава жестокост? Тя го бе обвинила, че е използвал нещастието й за користните си цели. Естествено, това беше вярно — но той не се опитваше да се преструва. Не изтъкваше други мотиви.
Оуен не желаеше да говори за деца. Твърдеше, че в живота му няма място за тях. Уплаши се до смърт, когато момиченцето падна в краката на коня му.
Чувство за вина… разкаяние… съжаление. Това ли го мъчеше? Затова ли понякога ставаше далечен и раним? Може би й помагаше да търси детето си, защото го мъчеха угризения на съвестта? Наистина ли бе постъпил така жестоко със собствените си деца?
Погледът й падна отново върху часовника. Седем и половина. Какво значение имаше сега миналото му?
— Пен? — Робин пристъпи към нея, но тя поклати глава.
— Не. Моля те, върви си.
— Пен… толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка.
— Знам. Но сега стига! — Тя вдигна ръка и посочи вратата. — Искам да остана сама.
Робин се поколеба. Не искаше да я остави сама в това състояние: бледа и отчаяна. Искаше да я утеши, да остане при нея, докато се овладее.
Пен видя, че голямата стрелка се придвижи към осем, и се ядоса.