— Вън!
Най-сетне Робин разбра — и се почувства още по-ужасно. Обърна се и напусна стаята, без да каже дума повече.
Пен се уви бързо в наметката и нахлузи тънки кожени ръкавици. Каквото и да беше имало в миналото на Оуен Д’Арси, тя се нуждаеше от него. Докато не намереше детето си, нямаше да вижда в него никой друг, освен човека, който й помагаше безкористно. Нямаше да мисли за мъжа, отрекъл се от собствената си плът и кръв. Не, това беше невъзможно — както беше невъзможно да е проявил жестокост към невинната си съпруга. Стига толкова — за нея той не беше нищо друго, освен средство към целта.
Защо, за бога, Робин бе избрал тъкмо тази вечер, за да й натрапи историята на живота му?
Стига! В главата й имаше място само за онова, което щеше да й донесе нощта. Тя спусна качулката над очите си и открехна вратата, за да огледа коридора. Опасяваше се, че Робин се е скрил някъде в тъмното и я дебне, но не го видя никъде.
Както и преди, Пен напусна палата по задните коридори, използвани от прислугата. Когато излезе навън, бе започнало да вали студен дъжд. След бърз поглед към безлунното небе тя се запита дали лошото време щеше да попречи на плановете на Оуен… или да им помогне. Какво ли беше измислил?
Пен затича по настланата с плочи алея между два реда тисове. Катранени факли осветяваха пътя към реката. Бордовите светлини на барките, вързани за кея, трептяха на вятъра. Няколко малки и големи лодки чакаха пътници в средата на реката. През нощта Темза беше също толкова оживена, колкото и през деня.
Пен излезе от сянката и веднага видя Оуен. Застанал в края на дока, той наблюдаваше пътя, който водеше към палата. Той също я забеляза и вдигна ръка в едва забележим жест на поздрав и предупреждение. Няма нужда да ме предупреждава, аз и без това съм много внимателна, помисли си сърдито Пен.
Тя огледа изпод качулката няколкото групи хора, които чакаха да потеглят към Лондон, и облекчено установи, че не познаваше никого. Отпусна рамене и се запъти право към Оуен.
Без да каже дума, той се качи в голямата барка, снабдена с луксозна кабина. Явно беше частна. На кого ли принадлежеше?
Пен се качи на борда, без да си задава повече въпроси. Щом я видя, лоцманът изкрещя някаква заповед и мъжете от екипажа отвързаха въжетата. Пен се запъти към кабината. Щом влезе, подът под краката й се залюля. Барката се бе отделила от кея.
— Много се радвам, че дойде навреме — отбеляза Оуен, когато Пен влезе в кабината, осветена само от една люлееща се газена лампа, окачена на ниския таван. Тонът му беше остър, лицето му затворено, но за Пен тази дистанция беше добре дошла. Нямаше да понесе целувки и нежни думи.
Когато го погледна под оскъдната светлина на единствената лампа, тя установи, че изглежда някак променен. Беше загърнат в дълго черно палто, обточено с черна кожа. Скъпоценният камък на периферията на шапката му беше фалшив. Едната половина на лицето му беше обезобразена от избледнял белег, устата изглеждаше странно изкривена. Брадичката му стърчеше дръзко.
Оуен Д’Арси изглеждаше като обеднял, западнал аристократ. Елегантният французин се бе превърнал в занемарен тип с евтини дрехи и обувки. Видът му я уплаши, но много по-ужасна беше позата му, цялостното му поведение. Трескавият поглед засилваше впечатлението, че е човек на нечистите сделки.
Бих могла да си представя, че този човек лъже жени и деца…
Пен прогони енергично тази мисъл и огледа малката кабина. Кръглите прозорчета бяха закрити със завеси, пейките покрай стените бяха покрити с меки възглавници. Обзавеждането беше луксозно като в кралски кораб.
— На кого е тази барка?
— На посланика — отговори Оуен. — Полезно е да имаш връзки с такива хора.
Пен само кимна. Беше напрегната като навита пружина, в главата й цареше бъркотия. Чувстваше се възбудена, убедена и решителна — но и изпълнена със страх пред неизвестността. Нямаше да се стресне, ако на борда се появеше лично посланикът с цяла армия френски агенти — стига само да не й създаваха пречки.
В кабината, затоплена от мангал с пламтящи въглища, беше приятно и тя разтвори наметката си. Внезапно Оуен се усмихна и за миг отново стана предишният.
— Ти си готова за манастира, любов моя. Абсолютно неподходящо за ролята, която съм ти отредил.
— Каква е тя? — Ръцете й бяха изтръпнали, ноктите се впиваха в плътта. Ако Оуен я докоснеше, нямаше да го понесе.
Ала той не направи опит да се приближи. Само каза:
— Уличница. За щастие ти нося необходимия костюм.
— А каква е твоята роля? — попита тихо тя и усети как тялото й се напрегна като обтегната тетива.
— Аз съм сводникът ти — отговори той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.