Пен пое дълбоко въздух. Това обясняваше променения му вид. Макар че никога не беше срещала сводник, занемареният, леко заплашителен тип, в който се бе превърнал елегантният Оуен, отговаряше напълно на представите й за такива хора. Въпреки това се почувства несигурна.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Когато посещава бордеи, човек трябва да е съответно предрешен.
Пен го погледна невярващо. Май не бе разбрала правилно?
— Синът ми се намира в бордей?
— Така мисля — отговори тихо той. Разказа й как бе видял Майлс Брайънстън да излиза от западнала къща в Саут Бенк, като през цялото време следеше със страх лицето й, но за негова изненада Пен не изглеждаше особено шокирана.
Когато Оуен свърши, Пен остана мълчалива. Подозрението му не беше в състояние да я стресне. Две години беше живяла в мъчителна неизвестност, представяше си какви ли не страхотии и днешното му съобщение, колкото и ужасно да беше, й донесе почти облекчение: най-после знаеше истината.
— В такива къщи често приемат нежелани деца — промълви тя, сякаш говореше на себе си, и го погледна бързо, търсейки реакция на думите си. Ала нито изражението, нито очите му се промениха.
— В повечето случаи децата са нещастни последствия от професията на майките им — отбеляза сухо той. — Едно дете повече или по-малко няма значение, а аз съм сигурен, че Брайънстънови са платили доста пари за отглеждането му и за мълчанието на обитателите на дома.
Пен разтри студените си ръце.
— И какъв е планът ти?
— Ще те продам на онзи, който предложи най-много.
Тя го погледна, без да разбира.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще обиколим бордеите и навсякъде ще те предлагам за продажба. Винаги ще съм недоволен от цената, ще излизаме и ще отиваме в следващия, докато намерим търсеното.
— Деца?
— Или някакви указания, че в къщата има деца. Щом стесним кръга от заподозрени домове, ще решим как да действаме по-нататък.
— Ако намерим детето ми, веднага ще го взема — заяви тя и очите й засвяткаха.
— Ще го познаеш ли? — попита Оуен.
Пен поклати глава.
— Не знам… — Блясъкът в очите й бе угасен от вълна на отчаяние. — Как бих могла, след като не съм го видяла?
— Е, за това ще мислим, когато настъпи моментът — рече твърдо Оуен. — Сега трябва да се подготвим. — Той сложи на завишената в средата на кабината маса кожена чанта и я отвори. Извади избеляла синя ленена рокля и мръсна долна риза.
— Трябва ли да ги облека? — попита тя и неволно се намръщи от миризмата, която излъчваха.
— Нали искаме да изглеждаш убедително? Дай да развържа корсажа ти.
Макар че мускулите й се напрегнаха, Пен се подчини. Докосването на пръстите му й причини гадене. Оуен работеше сръчно и не отклоняваше вниманието си. Пен проумя, че когато изпълняваше важна задача, шпионинът не губеше време да милва любовницата си, и се отпусна. Въпреки това, когато застана пред него в чуждата рокля, не можа да прикрие отвращението си.
— Откъде взе тези неща? Може да имат въшки.
— Бъди спокойна. Изглеждат ужасно, но не са чак толкова мръсни.
Оуен стегна корсажа на синята рокля, толкова дълбоко деколтирана, че едва скриваше зърната на гърдите й. Пен погледна смаяно белите издутини, които се подаваха от деколтето.
— Досега не знаех, че имам хубави гърди — прошепна изненадано тя.
— Роклята е виновна — отговори сухо той.
При други обстоятелства Пен щеше да реагира с хумор и ирония на тази неласкателна за себе си, но честна забележка. Днес обаче не й беше до смях.
Оуен се наведе отново над чантата и извади някаква кутийка.
— Ела под светлината.
Пен пристъпи към него. Той отвори кутийката и извади четка, тъмна пудра и тебеширено сива паста. Вдигна лицето й към лампата и започна да я обработва.
— Какво правиш? — попита Пен, докато той размазваше пудра под очите й.
— Искам да изглеждаш като жена, която яде бой.
Пен направи гримаса, но не зададе повече въпроси. След малко Оуен отстъпи и огледа делото на ръцете си.
— Мисля, че стана като истинско.
— Жалко, че в кабината няма огледало.
— Онова, което видиш, няма да ти хареса… но щом непременно искаш, това ще ти даде известна представа. — Оуен извади от чантата диск от кована мед и го приближи до люлеещата се газена лампа.
Пен видя кожа, посивяла от мръсотия и бурен нощен живот. Под едното око имаше застрашително зачервена подутина, която обхващаше половината буза. Устните й бяха подпухнали.
— Ужасна съм! — прошепна изненадано тя.
— Така трябва да бъде. — Оуен я погледна пронизващо. — Онези жени не са там по своя воля. Те идват от бедняшките квартали и нямат друг начин да оцелеят. Ако се появиш сред тях свежа и недокосната, веднага ще те заподозрат. Запомни, че трябва да мълчиш. Стой зад мен, гледай страхливо, навеждай се… според ситуацията. Съобразявай се с онова, което правя аз.