— Кралят работи върху поправките на „реда за наследяване на трона“, както ги нарича — заговори отново той. — Според тези поправки на трона трябва да седне дъщерята на Съфолк. Новият закон трябва да бъде подписан и ратифициран от целия коронен съвет, преди кралят да умре.
Граф Пемброк въздъхна.
— Няма лесно да получим съгласието на коронния съвет…
— О, аз съм уверен, че всички ще гласуват. — Дукът нетърпеливо махна с ръка. — Нали верният граф Пемброк ще даде добър пример.
Споменатият се изчерви леко, но не каза нищо и се надигна.
— Желая ви добра нощ, милорди.
— Онази жена… Тудлоу… мислите ли, че ще помогне на краля? — попита Съфолк, когато вратата се затвори зад Пемброк.
— Мисля, че днес е по-зле от вчера. Но нещо продължава да го поддържа жив — отговори мрачно Нортъмбърленд. — Събрал е последните си сили и работи като луд по промяната в закона. Желязната решителност да не дава страната си на католиците му вдъхва сили…
Съфолк поклати глава.
— Бедничкият страда толкова силно… чак ме е страх да гледам.
— Е, докато прави, каквото е нужно, преди господ да се смили над него… — изсъска студено дукът.
— След смъртта му ще отдадем заслуженото и на онзи простак и пияница Брайънстън. Откакто онази селянка се грижи за краля, си е въобразил, че има достъп до най-видните личности в двора. Държи се като мой скъп приятел и довереник, постоянно върви по петите ми, шепне в ухото ми и се оглежда, за да разбере дали всички са забелязали колко е интимен с Нортъмбърленд. — Дукът презрително изкриви уста.
— Сигурно ще намерите някаква причина да го хвърлите в Тауър — отбеляза сухо Съфолк.
— Нямай грижа! — Нортъмбърленд стана. — Предполагам, че Джейн не ви е създала грижи с годежа?
— О, разбира се, че имаше известна съпротива, но майка й и аз се справихме успешно. — Съфолк се запъти към вратата. — Плановете за женитбата добиват ясни очертания.
Робин почука на вратата към покоите на Пен и като не получи отговор, отвори тихо и влезе в тъмното помещение. Веднага разбра, че Пен не е там. Котката на леглото отвори едното си око и веднага го затвори.
Дали беше отишла при принцесата?
Робин обиколи стаята и веднага забеляза, че наметката й не виси на куката. Целта на идването му тук беше до сутринта да изведе Пен от палата и да я скрие в къщата на семейството й. Каквото и да твърдеше Нортъмбърленд, граф Кендъл беше напълно в състояние да защити дъщеря си — Робин беше сигурен в това. Трябваше само да я махнат от Лондон — да я скрият някъде, където дългата ръка на дука не можеше да я стигне. Лорд Хю сигурно щеше да намери правилното решение.
По дяволите, Пен, къде си? Робин отново огледа празното помещение и скучаещия котарак. Отговорът беше ясен: сестра му отново бе отишла при онзи проклет шпионин. Толкова ли не можеше да понесе една нощ без него? Или бе отишла да му поиска сметка, да го попита вярна ли е историята, която й беше разказал Робин?
Каквато и да беше истината, Пен не беше тук. Но до сутринта трябваше да се върне. Робин седна пред огъня да я чака.
Какво се криеше зад женитбата между дъщерята на Съфолк и сина на Нортъмбърленд?
Тази загадка беше толкова интересна, че го държа буден почти до разсъмване.
— Коя къща? — Пен се взираше напрегнато в тъмната уличка, която слизаше към южния бряг на Темза. Земята под краката й беше размекната и миришеше отвратително. Островърхите покриви на къщите от двете страни на тясната уличка почти се удряха един в друг и предлагаха известна защита от студения дъжд.
— Ще започнем с първата. — Оуен посочи двата осветени входа.
Пен потрепери. Никога не беше виждала толкова жалко, западнало и заплашително място. Погледна крадешком Оуен и видя, че в ръката му има нож. Усещаше тялото му съвсем близо до своето. Напрегнатите мускули и жили бяха в контраст с приведената, едва ли не смирена поза, която бе заел с предрешаването си.
Когато наближиха първия вход, покрай тях мина забързан мъж, който оправяше жакета и връзваше панталоните си. На минаване мъжът хвърли бърз, преценяващ поглед към Пен и излезе под сипещия се дъжд.
— Спести си погледите, тя е моя — изграчи Оуен с толкова дрезгав и груб глас, че Пен се стресна. Той посегна към китката й и я стисна здраво. — Ела тук!
Тя последва грубия тласък и изписка тихо от уплаха и болка. Непознатият се изсмя дръзко.
— Дали утре ще имам късмета да я намеря тук?
— Може би — изръмжа Оуен и влезе в оскъдно осветения коридор, като теглеше Пен след себе си.
— Какво мога да направя за вас, уважаеми господине? — попита жената, застанала на вратата към едно от помещенията. — Влезте да видите какво имам. — Тя посочи към стаята зад себе си, докато зачервените й очи оглеждаха пресметливо посетителите.