Той не е такъв твърдоглавец, за какъвто се опитва да се представя. Сайкс знае това. Виждала го е с децата му.
— Какво точно за полицейското управление? — пита той накрая.
Тя обяснява за мазето на Джими Барбър, за досие, което изобщо не е трябвало да бъде носено вкъщи и сега липсва, разказва му за немислимо жестоко убийство, чието разследване изглежда невероятно нехайно и несръчно. Говори драматично, изразително, надява се, че той ще разбере важността на това, което върши, вместо да мисли за онова, което не прави.
— Не искам да представям никого в лоша светлина — продължава тя. — А ако просто зарежа всичко това и си тръгна? Ако Уин и аз го направим?
— Не се извинявай вместо него. Той може да отговаря за себе си. Ако изобщо го видим отново. Освен това, Сайкс, случаят е негов. Неговият отдел му го възложи.
Може и да е негов, но усещането не е такова. На нея й се струва, че тя върши цялата работа.
— И управлението няма да изглежда зле. Това е било преди много време, Сайкс. Полицейската работа се е променила драматично през последните двадесет години. Тогава всичко, с което разполагаха, бяха техниките за разпознаване. Не като вас сега — оглежда той курсистите си.
— Е, не мисля, че мога да му обърна гръб и да го зарежа — обявява тя.
— Курсистите в нашата академия не обръщат гръб и не зарязват каквото и да било — отговаря Том почти мило. — Ще ти кажа нещо. Утрешните огнестрелни рани ще отработваме с няколко балистични желатинови манекени.
— Добре, добре — тя обича да стреля по желатинови хора, както ги нарича, дори повече, отколкото по грозните копелдашки мишени.
— Не е толкова важно, колкото някои други неща, мога да си затворя очите. Намери време по-късно да докараш задника си на стрелбището. Но цялата следваща седмица ще имаме анализ на образци на кръвни петна. Това не можеш да пропуснеш.
Тя сваля тъмносиньото си кепе, избърсва потта от челото, гледа как другите студенти потеглят към спортната зала, към камионите, към своето бъдеще.
— Давам ти време до понеделник — обявява той.
— Нищо — съобщава Уин, докато слиза надолу по скрибуцащите дървени стъпала, спомняйки си как кънтяха само преди няколко утрини, когато целият му живот се промени.
— Казах ти. Ние наистина си поиграхме на детективи и огледахме наоколо след случилото се — обажда се Сами от креслото с подлакътници до камината, покрита с параван от цветно стъкло. — Други стаи от къщата не са били местопрестъпление. Всичко съвпада с онова, което тя казва. Той се е появил зад нея, накарал яда се качи в спалнята и толкова. Благодарение на теб.
— За съжаление не приключи с това — оглежда се Уин. Фетишизмът на Ламонт по стъклото не се ограничава само в службата й. Уин никога не е виждал нещо подобно. Всички лампи са с глобуси като онзи, който разби в спалнята — екзотична половин луна, увиснала на кована желязна верига, ръчно изрисувана с ярки цветове. Подписът е на Ула Дарни и са дяволски скъпи. Масата й за хранене е стъклена и навсякъде има кристални купи и фигурки, модерни стъклени огледала и вази.
— Знаеш ли какво предлагам? — Сами бавно се изправя, въздиша, сякаш е прекалено уморен да се движи. — Майчице, имам нужда от нов гръб! Доволен ли си? Можем ли да тръгваме сега?
— Тя има гараж — подсеща го Уин.
— Вече съм бил там. Нищо.
— Аз не съм бил.
— Както искаш — казва Сами, вдига рамене и излизат през вратата.
В края на деветнайсети век това е била постройката за каретите. Тухлени стени, покрив от шисти, сега малко изтъркан и полускрит от ниските клони на стар дъб. Сами намира ключа към страничната врата, осъзнава, че ключалката е разбита, насилена с щанга.
— Не беше така, когато идвах… — Сами измъква пистолета си. Уин вече е извадил своя револвер.
Сами бута вратата да се отвори и тя се блъсва във вътрешната стена, той сваля пистолета и го прибира в кобура. Уин също сваля своя, застава на прага, оглежда се, забелязва петна от масло по бетона, вижда следи от мръсни гуми, каквито човек би очаквал да намери в гараж. На куки висят обичайните инструменти за градината и двора. В ъгъла има косачка за трева, ръчна количка и пластмасова туба за бензин, наполовина пълна.
— Изглежда тубата не е дошла оттук — отбелязва Сами.
— Никога не съм си го мислил — отговаря Уин. — Ако планираш да запалиш нещо, обикновено носиш собствени запалителни материали.
— Освен ако не е работа на вътрешен човек. Като при домашните проблеми. Виждал съм доста такива.
— Тук случаят не е такъв. Роджър Баптиста със сигурност не е домашен проблем — казва Уин, докато гледа едно въже, висящо от гредите на тавана, което служи за издърпване на стълба.