Уин слуша типичен учен, който по обичайния начин прекалява с подробностите, продължава ли продължава за някаква бета-версия на някаква машина, която е точна на 99,99 процента, за някакъв тест, който може да предскаже цвета на човешките очи от ДНК с 95 процента точност, за Харвардското медицинско училище и един лиценз, който лабораторията има, за да разработва някакво лекарство против анемия…
— Уха! — Уин спира да се клати. — Какво общо имат лекарствата с това?
— Фармакогенетика. Започнахме да правим наследствени профили не за да работим по криминални случаи. Първоначалната цел беше да се помогне на фармацевтичните компании за определяне как генетиката може да бъде приложена в разработването на лекарства.
— Разработвате нещо общо с Харвардското медицинско училище? — Уин е обзет от предчувствие, и то силно.
— Може би сте чувал за прохемоген? За лечение на анемия в съчетание с бъбречна недостатъчност, при противоракова химиотерапия и лекуван с „Ретровир“ ХИВ. Може да помогне за намаляване на нуждата от кръвопреливания.
Ветрец раздвижва дърветата отвъд прозореца на Нана и камбанките сякаш започват да звънят по-силно.
— Доктор Рийд — започва Уин, — имате ли нещо против да ми кажете преди колко време беше предадена пробата от случая „Финли“?
— Мисля, че преди около два месеца.
— Толкова време ли отнема?
— На теория пет дни, седмица, но това е въпрос на приоритети. В момента анализираме ДНК от около сто разследвания на криминални случаи, няколко от тях на серийни изнасилвани и убийци. Казаха ми, че не е бърза работа.
— Разбирам. Отпреди двадесет години. Онзи, за когото говорим, вероятно вече не убива хора.
— Не е мъж. Първото нещо, което правим, е да проведем стандартен анализ на тандемните повторения на нуклеотидите, които ни дават информация за пола чрез един от маркерите. И двата ДНК източника са от жени.
— И двата? Какво?
— Образци от дрехите около врата, подмишниците, чатала, където може да намерите клетки от пот и парченца кожа, ни дадоха профил на жена, която има различен ДНК профил от кървавите петна, за които винаги се е предполагало, че са на жертвата, и те наистина са от нея — обяснява той. — Това го разбрахме още в началото.
Складовете, където кънтри клубът съхраняваше архива си от десетилетия, са постройки, издигнати от сгурбетонови блокчета, свързани като железопътни вагони върху участък от два акра.
Въпреки че постройките са климатизирани, няма осветление и Сайкс прекарва тесния лъч на своето малко фенерче по белите кашони, докато Миси проверява своя инвентарен списък, за да може да каже какво има вътре.
— Е-три — прочита Сайкс.
— Ноември осемдесет и пета — пояснява Миси. — Наближаваме.
Продължават нататък. Вътре е непроветрено, прашно и Сайкс започва да се уморява от ровенето из стари кашони в тъмни клаустрофобични пространства, докато Уин тича нагоре-надолу из Нова Англия и върши кой знае какво.
— Е-осем — прочита тя отново.
— Юни осемдесет и пета. Изглежда са малко разбъркани.
— Знаеш ли какво? — решава Сайкс, вдигайки друг тежък кашон от металния рафт. — Хайде да ги вземем за цялата година.
Портиерът на тухлената сграда с историческо значение в Бийкън Хил не е склонен да позволи на Уин да направи каквото иска, а то е да се появи на вратата на Ламонт без предупреждение.
— Съжалявам, сър — казва възрастният мъж в сива униформа, отегчен портиер, който прекарва по-голяма част от времето си зад бюро, очевидно в четене на вестници. Под стола му има цяла купчина. — Първо трябва да й позвъня. Как се казвате?
„Глупако, току-що ми каза, че си е вкъщи.“
— Добре. Мисля, че не ми оставихте избор — Уин въздиша, бърка във вътрешния си джоб, измъква портфейла, тръсва го да се отвори, показва удостоверението си. — Но наистина трябва да си мълчите за това. В момента съм по средата на едно много деликатно разследване.
На портиера му трябва доста време да огледа значката на Уин, личната му карта, след това поглежда внимателно лицето му, нещо странно и несигурно се явява по неговото, може би отблясък от вълнение, и после пита:
— Вие сте този… за когото четох? Сега ви познах.
— Не мога да говоря за това.
— Ако питате за моето мнение, направил сте каквото трябва. Съвсем правилно. Днес децата са безполезни хулигани.