— Не мога да говоря за това — повтаря Уин, когато една жена на около петдесет и може би малко повече влиза във фоайето, бутиков костюм, шанелка, както Уин нарича онези богати жени, които се перчат с големите букви на марката „Коко Шанел“.
— Добър ден — портиерът любезно й кимва, почти се покланя.
Тя пропуска присъствието на Уин, след това разиграва рязка закъсняла реакция, вторачва се открито в него, усмихва му се, протича малък флирт. Той се усмихва в отговор, наблюдава я как се насочва към асансьора.
— Аз ще се кача с нея — заявява на портиера, като не му оставя време да възрази.
Пресича с големи крачки фоайето, докато месинговите врати на асансьора се разтварят, и се качва в кабината от махагон. Тя ще го откара на една мисия, която Моник Ламонт сигурно няма да оцени или забрави.
— Наистина трябва да го сменят. Колко пъти трябва да им казвам? Като че ли сградата не може да си позволи нов асансьор — обявява шанелката, натиска бутона за осмия етаж и го поглежда сякаш е пътуваща колекция бутикови стоки и тя иска просто да я купи цялата.
Асансьорът скърца, сякаш „Титаник“ потъва. Ламонт е отседнала в тази сграда, но изглежда никой не знае в кой апартамент. Няма жилище на нейно име.
— Тук ли живеете? Не смятам, че съм ви виждала преди — подхвърля шанелката.
— Просто идвам на гости — той изглежда объркан, загледан в бутоните на асансьора. — Тя каза надстройката, но тук май има две. Н едно и Н две. А може би беше… — започва да рови из джобовете си сякаш търси бележка.
Асансьорът спира. Вратите не бързат да се отворят. Шанелката не помръдва, остава замислена, намесва се:
— Ако ми кажете при кого идвате, може би ще мога да ви помогна.
Той прочиства гърлото си, снишава глас, навежда се по-близо до нея, парфюмът й пронизва синусите му като шило за лед.
— Моник Ламонт, но моля, запазете това в тайна.
Очите й заблестяват, тя кимва.
— Десети етаж, южния коридор. Но тя не живее тук. Просто е на посещение. Често го прави. Вероятно за да има малко усамотение. Всеки има право на личен живот — очите й са до неговите. — Нали знаете какво имам предвид.
— Познавате ли я? — пита той.
— Знам за нея. Трудно може да бъде пропусната. И хората говорят. А вие? Изглеждате ми познат.
Уин протяга ръка, попречва на вратата да се затвори и отговаря:
— Много хора ми го казват. Приятен ден.
Шанелката не обича да я отхвърлят, тръгва, не поглежда назад. Уин измъква мобилния си телефон, обажда се на Сами.
— Направи ми услуга, апартаментът на Ламонт — дава адреса на Сами. — Разбери чий е, кой го наема, изобщо всичко.
Слиза на десетия етаж, където има две врати в двата противоположни края на малкото мраморно фоайе и натиска звънеца на номер 10. Звънва три пъти, преди предпазливият глас на Ламонт да се чуе от другата страна.
— Кой е?
— Аз съм, Уин — отговаря той. — Отвори вратата, Моник.
Отключват се ключалки, тежката дървена врата се отваря, от другата страна Ламонт изглежда ужасно, има вид сякаш току-що е излязла изпод душа.
— Какво искаш? Нямаш право да идваш тук — казва тя ядно, отмятайки мокра коса от лицето си. — Как влезе?
Той минава покрай нея, застава под един полилей „Бахара“, оглежда се и вижда богати орнаменти, дървени ламперии и разкошно старо дърво.
— Хубаво местенце си имаш тук. Колко ли струва? Няколко милиончета? Четири-пет или може би шест? — подхвърля той.
Сайкс седи в офиса на клуб, в който никога не би могла да си позволи да влезе, и се чуди дали Вивиан Финли си е мислила, че е по-добра от всички други, и дали щеше да я отхвърли като ужасно селско момиче, което вероятно не знае коя вилица да използва за салатата. Истината за жертвите на насилие е, че много от тях са неприятни.
Преглежда документи, стигнала е чак до май. Онова, което е научила досега, е, че мисис Финли е била много дейна. Често, по три пъти седмично, е играела тенис в кънтри клуба, винаги след това е обядвала и според сумите във всички сметки никога не се хранила сама. Имала е навик да прибира сметката. Излиза, че е обядвала там един или два пъти, седмично и е обичала неделните ранни обеди или късни закуски. И пак не се е хранила сама, като се имат предвид значителните суми на сметките.
Мисис Финли очевидно е била щедра. Сайкс започва да подозира, че причината не е било желанието й да сподели с околните благоденствието си, тъй като е невероятно гостите ида са били с малки бюджети. Не и в този клуб. По-вероятно е била една от онези, които кимват за сметката всеки път, защото обичат да бъдат голямата работа, да командват, да контролират хората, от онзи вид, който винаги е карал Сайкс да се чувства обикновена и дребна. Излизала е с доста подобни мъже, мисли колко различен е Уин в сравнение с всички, които някога е познавала.