Като онази вечер в „Тенеси Грил“, когато двамата гледаха как слънцето залязва над реката, специална вечер с големи чийзбургери и бира, тя — с болезнената надежда, че и той може би е привлечен към нея, както тя към него. Е, привлечена е. Не може да го отрече, но продължава да си мисли, че това чувство ще изчезне. Онази вечер беше неин ред да черпи и тя го направи, защото за разлика от повечето мъже Уин няма нищо против. Не че е стиснат, със сигурност не е. Той е щедър и мил, но смята, че нещата трябва да се разпределят по равно, така че „и двамата да имат възможността да изпитат удоволствието от даването“. Така го обясни. Уин винаги спазва реда си. На стрелбището, в шофирането до разни места, в плащането на сметките или просто при разговор. Опитва се да бъде колкото може по-честен.
Сайкс започва да преглежда отчета за месец юли и усеща вълнение, когато забелязва, че към времето на мисис Финли на корта и нейните обеди е включен и гост, който е играл тенис и голф в клуба. Който и да е бил този гост, макар да е възможно да са били различни хора в отделните случаи, обмисля Сайкс, в течение на две седмици в клубните магазини за сметка на мисис Финли са похарчени почти две хиляди долара. Отваря месец август.
На осми, деня, когато мисис Финли е убита, един гост играл тенис очевидно сам, защото има сметка за машината за подаване на топки. Това е нещо, което общителната мисис Финли изглежда никога не е ползвала. Същия ден един гост е похарчил почти хиляда долара в спортния магазин при кортовете и ги е писал на сметката на мисис Финли.
Нищо не стои между Ламонт и Уин, с изключение на една антикварна маса и нейния червен копринен пеньоар.
Почти седем часът е, слънцето е огненооранжево, ивица розово се разлива по хоризонта, прозорецът е отворен и отвън нахлува топъл въздух.
— Защо не се облечеш? — подканя я той за трети път. — Моля те. Ние сме двама професионалисти, двама колеги, които разговарят. Нека оставим нещата така.
— Ти не си тук, защото сме колеги. Това е моят апартамент и ще нося каквото си искам.
— Всъщност не е твой — оборва я той. — Сами си е поговорил с администратора на сградата. Изглежда твоят директор на лабораторията по криминалистика направо процъфтява.
Тя нищо не казва.
— Моник? Откъде Хюбър получава парите си?
— Защо не го попиташ?
— Защо пребиваваш в неговия апартамент? Да не въртите нещо двамата?
— В момента съм почти бездомна. Хайде, престани вече с това.
— Добре. Ще се върнем на него — Уин се накланя напред, отпуска лактите си върху масата. — Аз мога да започна пръв или да ти дам възможност да ми кажеш истината.
— Да, колеги сме, както се изрази — очите й са впити в неговите. — Ще ми прочетеш ли правата, преди да ме арестуваш за някакво престъпление, което си въобразяваш, че съм извършила?
— Истината — повтаря той отново. — Загазила си. Не мога да ти помогна, докато не ми кажеш истината.
— Нямам представа за какво говориш.
— Кабинетът над твоя гараж — продължава той. — Кой го използва?
— Получи ли разрешително за обиск преди да нахълташ там?
— Имотът ти е местопрестъпление. Целият, всеки сантиметър от него. Няма нужда да обяснявам това на теб.
Тя вдига пакет цигари, измъква една, ръцете й треперят. За пръв път я вижда да пуши.
— Кога за последен път си била в апартамента над гаража си? — настоява той.
Тя запалва цигарата, смуква дълбоко, достатъчно внимателна е да издуха дима встрани, а не в лицето му.
— В какво възнамеряваш да ме обвиниш?
— Хайде, Моник, не преследвам теб.
— Такова е усещането — тя придърпва един пепелник по-близо.
— Добре, нека ти нахвърлям нещата — опитва Уин различен подход. — Влизам в гаража ти през страничната врата, която между другото беше разбита, а ключалката е изкъртена с лост.
Тя издухва дим, изтърсва пепелта, проблясък на страх, който се обръща в гняв.
— И виждам доказателства за кола, която е била там, следи от мръсни гуми. Може да са оставени, когато за последен път валя — точно през нощта, когато те нападнаха.
Тя слуша, пуши.
— Виждам падаща стълба, качвам се по нея и откривам апартамент за гости, който изглежда необитаем, като изключим следите по килима.
— И ти, естествено, преобърна мястото — подхвърля тя, обляга се назад в креслото си, сякаш го подканва да я погледне по начин, по който не би трябвало да го прави.
— Ако съм го направил, какво намерих? Защо не ми кажеш?
— Нямам представа — отговаря Ламонт.