Ламонт запалва друга цигара, гласът й подрезгавява от дима. Спряла е с мартинитата, налива си чаша бяло вино.
Тя се взира в него, изпраща му сигнали, наблюдава как я гледа, чака очите му да намерят нейните. Господи, той е най-хубавият мъжки екземпляр, който някога е виждала! Черни, изгладени с ръб панталони, бяла памучна риза с отворена яка, гладка мургава кожа, черна като гарванова перушина коса и очи, променливи като времето. Припомня си, че е леко пияна, чуди се какво ли би било… тогава сама се възпира. Уин не продумва. Тя не може да каже какво мисли.
— Знам, че не ме уважаваш — изрича през цигарения дим.
— Жал ми е за теб.
— Разбира се! — тя чувства как надигащата се омраза стиска сърцето й. — Ти и такива като теб взимат всичко от нас и после ни отблъсват встрани. Превръщат ни в боклук и после се отнасят към нас като към боклук. Запази съжалението си за своите приятелки курви и неудачници:
— Жал ми е за теб, защото си празна.
Тя се засмива, но смехът й звучи кухо.
Празна. Иска й се отново да заплаче, не разбира какво става с нея — в един момент се владее, а в другия се разпада.
— Търсиш нещо, с което да запълниш голямата си празнота, Моник. Най-хубавото от всичко. Власт. Слава. Още власт. Красота. Всеки мъж, когото поискаш. Всичко това е толкова крехко. Подобно на всичките ти стъкларии. Най-малкото нараняване или разочарование — и всичко се натрошава.
Тя се извръща от него. Не иска да му даде очите си.
— Ще те питам отново. Имаш ли нещо общо с това, че досието по случая „Финли“ е попаднало в твоя апартамент, където е живял Тоби?
— Защо? — избъбря тя с треперещ глас, гледайки отново към него. — За да го скрия от теб? Не. Казах ти. Никога не съм виждала това досие. Предполагах, че е в Тенеси.
— Тогава не си го виждала, когато е пристигнало в службата ти? Тоби твърди, че го е сложил на бюрото ти.
— Той е един проклет лъжец. Дори не знаех, че е било изпратено в службата. Очевидно той го е взел.
— Тогава ще приема, че го е занесъл в твоя апартамент над гаража и го е скрил. Или го е поставил не на място. Или каквото там е направил.
— Аз не влизам там, не и след като той се настани. Това е просто помещение за гости, рядко използвано.
— Няма вид и той да го е използвал много. Никога ли не си го виждала да идва и да си отива?
— Не обръщах никакво внимание.
— Никога ли не си виждала колата му?
— Понякога я чувах, обикновено много късно през нощта. Не се бърках в работата му. Честно казано, не ме интересуваше. Предполагах, че го няма през цялото време, защото купонясва с приятелчетата си наркомани.
— Може би приятелче наркоман на име Роджър Баптиста. Както изглежда, Тоби изобщо не е планирал да се върне в твоята служба или апартамент след ваканцията си в Уинярд.
Тя мисли, лицето й е изопнато, гневно. Уплашено.
— Защо Тоби би взел досието от службата ти? — притиска я Уин.
— Разсеян е, мозъкът му е изгнил от наркотиците, не му е останала памет…
— Моник?
— А ти какво си мислиш! Защото някой го е помолил. За да ме направи да изглеждам неспособна, корумпирана. Ти нямаше да имаш онова, което ти трябва, за да работиш по случая. Без досието е почти невъзможно, нали? Ако беше открито там, щеше да е ужасно за мен.
Уин само слуша.
— Някой е казал на Тоби да го вземе и глупакът с разяден мозък го е направил — за минута тя млъква, после продължава: — Глупава, неспособна. Жива или мъртва. И в двата случая Краули ще бъде преизбран.
— Мислиш, че има нещо общо с това?
— Колко удобно, че Тоби е бил извън града през онази нощ. Когато ти се появи, когато онова се случи, Тоби го нямаше там. Току-що бе тръгнал за Уинярд. Няма свидетели. Целта на смешното писмо, оставено в кафене „Дизел“, вероятно е била да направи нужното, за да не решиш да се появиш и да предотвратиш онова. Което ти все пак направи.
— Значи и за това знаеш — отбелязва Уин. — Нека предположа. Хюбър и копринените му вратовръзки. Тази нощ — алена.
— Разбрах след случилото се. Сега може би виждам друга причина да го е направил. Едно подигравателно писмо, за да има с какво да се занимаваш. В случай че решиш да се отбиеш, за да ме видиш…
— Защо би си помислил подобно нещо?
— Патологична ревност. Мисли, че всички ме желаят. Мисли, че всички желаят теб. Може би Тоби го е избрал. Сигурно си прав — връща се тя на другата тема, на Баптиста, — сигурно той е един от неговите източници на наркотици. Вероятно го е срещнал, докато се е размотавал из съдебната палата. Мислиш ли, че той му е платил?
— Кой е той?
Тя вперва поглед в него, дълго го гледа, после казва:
— Знаеш много добре.
— Хюбър — произнася Уин. Няма да е лесно да бъде разпитан, когато му дойде времето.
— Вероятно Джеси е влязъл с взлом в апартамента над гаража…
— Защо? За да намери досието?
— Да… Не знам. Не знам. Всичко, което знам, е, че искаше да изглеждам зле. Да унищожи името ми. След смъртта ми. Или сега. Докато съм жива…
Гласът й трепери, очите й са пълни с яростни сълзи. Уин я гледа, изчаква.
— Кажи ми — тя едва говори, — платил му е и да ме изнасили? — тя повишава глас, сълзите й се стичат.
Уин не знае. Не знае какво да каже.
— Или му е платил просто да ме убие и да изгори къщата и безполезното лайно само е измислило изнасилването. А, да. Всеизвестното престъпление заради благоприятна възможност.
— Защо? — тихичко пита Уин. — Защо такава…
— Защо такава касапница? — прекъсва го Ламонт с пронизителен смях. — Защо? Хайде, Уин, виждаш го всеки ден. Омраза. Завист. Да те презират, оскърбяват, заплашват. Да ти го връщат. Убий някого колкото може повече пъти и по колкото е възможно по-ужасни начини. Нали така? Унижавай ги и им причинявай колкото може повече болка и страдания.
Картини от онази нощ с нея. Уин се насилва да ги пропъди обратно.
— Е, опита се — заключава Моник. После: — Колко?
Той знае за какво пита. Не й отговаря.
— Колко!
Поколебава се и произнася:
— Хиляда долара.
— Значи толкова струвам.
— Това няма нищо общо и ти го знаеш…
— Не си прави труда — пресича го тя.