— Загубихте ли се? — пита високо тя.
— Не, мадам, определено не сме се загубили — отвръща Сайкс, докато заедно с Уин стъпва на верандата. — Аз съм специален агент Делма Сайкс от Бюрото за разследване в Тенеси. Това е следовател Уинстън Гарано от Масачузетската щатска полиция. С вас ли говорих по телефона неотдавна? — обръща се тя към Джордж.
— Да, защо? — Джордж прочиства гърлото си, дребен мъж, бяла коса, изглежда несигурен, сваля салфетката си от ризата „Изод“, изглежда неуверен дали да се изправи, или да остане седнал.
— Убийството на Вивиан Финли е отворено наново поради нови доказателства — заявява Сайкс.
— Какви доказателства е възможно да има след толкова години? — пита Ким, прави се, че няма представа, дори се опитва да изглежда разстроена от спомена.
— Вашето ДНК, мадам — отговаря й Сайкс.
15
Той и Нана на тайна мисия, средата на октомври е, нощите са започнали да стават свежи и хладни без много лунна светлина.
Уотъртаун кара бързо към адрес, на който според неин клиент през почивните дни в мазето тайно се провеждат кучешки боеве. Ужасяващи, изпълнени с насилие битки: мопсове, териери, булдози, питбули, изгладнели, хапани, разкъсвани на парчета. Вход — двадесет долара.
Уин все още вижда изражението на лицето на Нана, докато чука на вратата, лицето на мъжа, когато тя влезе право в тъмната мръсна къща.
„Държа те между пръстите си — заяви тя, вдигна два пръста и ги притисна. — И ги стискам. Къде са кучетата? Защото ги взимаме всичките на минутата.“ И стисна пръсти колкото сили имаше точно пред подлото му бездушно лице.
„Луда вещица!“ — кресна й той.
„Върви да хвърлиш един поглед в градината си, виж лъскавите нови пенита навсякъде“ — подкани го тя и може би времето бе разкрасило случката, но както Уин си я спомня, щом тя спомена пенитата и мъжът отиде до прозореца да погледне, яростен вятър се е появи от нищото и един клон се блъсна в същия прозорец и го разби.
Нана и Уин потеглят с кола, пълна с кучета, жалки, обезобразени създания, той плаче неудържимо, опитва се да ги милва, да направи нещо, за да не бъдат наранени и да не треперят толкова. Оставят ги в клиниката за животни и подкарват към дома. Станало е много студено. В къщата отоплението е пуснато, а родителите на Уин и Пенсил са мъртви…
— Пенсил? — пита Моник Ламонт от стъкленото си писалище.
— Шантава смесена порода, жълт лабрадор. Пенсил. Защото като кутре винаги дъвчеше моливите ми — обяснява Уин.
— Отравяне с въглероден окис.
— Да.
— Това е ужасно — звучи толкова кухо, когато Ламонт го казва.
— Чувствах го като моя вина — доверява й той. — Може би по същия начин, както ти приемаш, че си виновна за случилото се с теб. Жертвите на изнасилване често изпитват това. Знаеш го. Виждала си го достатъчно в кабинета си и в съда.
— Аз не съм жертва.
— Била си изнасилена. Едва не беше убита. Но си права. Не си жертва. Беше жертва.
— Както и ти.
— По различен начин, но е истина.
— На колко си бил?
— На седем.
— Джеронимо — произнася тя. — Винаги съм се чудила защо точно Джеронимо. Смелост? Решителност? Отмъщение за смъртта на семейството? Великият воин на аначите.
Тя отново е старото си „аз“, в хубав черен костюм, слънчева светлина разпалва всяко парче стъкло в кабинета й. Уин има усещането, че е в центъра на дъга. Дъга, която е нейна. Ако каже истината, цялата истина, тогава има надежда.
— Защото ги е трябвало да станеш герой? — пита тя, опитвайки се да покаже топлота и да скрие страха си. — Трябвало е да станеш воин, защото си останал сам?
— Защото се чувствах безполезен — обяснява той. — Не исках да спортувам, да се състезавам, да бъда в отбори, да правя много неща, които по някакъв начин могат да ме съизмерят и да покажат колко съм безполезен в действителност. Така че един вид стоях настрана, четях, рисувах, пишех. Всички неща, които можеш да правиш в усамотение. Нана започна да ме нарича Джеронимо.
— Защото си се чувствал безполезен? — Ламонт се протяга за газираната си вода, празно изражение на впечатляващото й лице.
Нана винаги му напомняше: „Ти, скъпи, си Джеронимо. Никога не забравяй това, скъпи.“ И Уин казва на Ламонт:
— Едно от многото неща, които Джеронимо е казал, е: „Не мога да си помисля, че сме безполезни или че Бог не би ни създал. И слънцето, мракът, ветровете — всички слушат какво имаме да кажем.“ Така че това е, което трябва да кажа за себе си. Истината, Моник — после добавя: — Сега е твой ред. Аз съм тук, за да те слушам, но само ако възнамеряваш да ми кажеш всичко.