Тя отпива вода, гледа го, обмисля, после пита:
— Защо ти пука, Уин? Защо наистина?
— Справедливост. Най-лошите неща, които се случиха, не са по твоя вина.
— Наистина ли щеше да те е грижа, ако бях влязла в затвора?
— Мястото ти не е в затвора. Нямаше да бъде честно по отношение на другите обитатели.
Изненадана, тя се засмива. Но веселието й бързо изчезва. Пие още вода, ръцете й са неспокойни. Уин я пита:
— Това не е само защото се кандидатира за губернатор. Нали така?
— Очевидно не — отговаря Моник, очите й са вперени в него. — Не. Разбира се, че не. Беше двупластов план. Изгубването на досието за убийството на Финли и появата му после в моя апартамент щеше да превърне „В опасност“ във фарс. Да обърне мен и моята служба във фарс, да спечели благоразположението на губернатора за Хюбър, двамцата са заедно в това. Нямам никакво съмнение. Или съм убита, или съсипана, или и двете. Наистина. Никой не казва мили неща на погребението ми. Защото е безполезно. Джеронимо, и аз тази дума… — тя прави пауза, гледа го. — Безполезно и глупаво.
— Губернаторът е искал да бъдеш убита?
Тя поклаща глава.
— Не. Той просто не искаше да спечеля изборите. Джеси искаше губернаторът да му е благодарен… как, по дяволите, мислиш, е стигнал до това място и такъв живот? Услуги. Манипулиране. Искаше да съм мъртва и — о, да! — това със сигурност щеше да направи живота на Краули по-лесен, но не! Нашият скъп губернатор не би имал куража за това. Джеси винаги иска от всичко по много. Особено пари.
— Търговия с вътрешна информация? Може би купуване на акции от високотехнологична ДНК лаборатория, която ще получи голямо внимание?
Тя се протяга за бутилката с вода. Празна е. Измъква сламката, пуска я в стъкленото кошче за боклук под бюрото.
— Прохемоген — продължава Уин. — ДНК технология, която прави генетично сравнение между пациентите и лекарствата. Лабораторията, която той избра за медийните си фойерверки, може и да прави наследствени профили в криминални случаи, но не там са парите.
Моник слуша. Тя има познатото изражение, което добива винаги, когато сглобява случай.
— Парите са в използването на геномиката, за да помогне в разработката на тези суперлекарства от следващо поколение. Големи пари, много големи — обяснява Уин.
Тя не отговаря, слуша напрегнато.
— Лабораторията е в Калифорния — не спира той. — Ти и губернаторът ще привлечете към нея национално внимание покрай случая с убийството на възрастната жена в Тенеси. Е, но това е крайно полезно. Не е ли така? Привличаш голямо внимание към тях и тяхната доходоносна биотехнология, осигуряваш им безплатна реклама. И познай какво? Може би техните акции ще се покачат. Колко акции притежаваш?
— Това прави поне едно нещо очевидно — обажда се тя. — За да изглежда така, сякаш съм занесла досието за случая „Финли“ у дома, са го скрили. Но е трябвало да бъде намерено.
Той се вглежда в нея продължително, после отбелязва:
— Доста хитро. Съсипва теб, но избягва провала. Накрая досието се намира. Реклама и още реклама. За твоя сметка. Може случаят да е решен, може и да не е, но има още реклама за лабораторията в Калифорния.
— Така или иначе ще я получи. Вече я получава. Случаят е разрешен.
— Лабораторията не е сторила нищо лошо. Всъщност направи всичко както трябва. Помогна да се реши случаят.
Тя кимва разсеяно.
— Тъжната истина е, че възрастната жена нямаше никакво значение във всичко това — заключава Уин. — На участващите не им пукаше.
Ламонт обмисля, вероятно се опитва да насочи нещата в посока, която й е удобна, после заявява:
— Зная, че вероятно няма да ми повярваш, но ме интересуваше. Исках случаят й да бъде решен.
— Колко акции притежаваш? — пита Уин отново.
— Няколко.
— Сигурна ли си?
— Тази идея никога не би ми хрумнала. Не знаех нищо за фирмата, но по силата на поста си Джеси е запознат с всякакви биотехнологии, всякакви частни лаборатории, които никнат по целия свят. Не знаех за това. За калифорнийската лаборатория и нейната биотехнология. Просто си мислех, че работим върху двадесетгодишен случай на убийство, превърнал се в публична инициатива в областта на криминалистиката, която нарекох „В опасност“. Наистина.
— С Хюбър ли си била в нощта, преди да бъдеш нападната? Когато вероятно са изчезнали ключовете ти? Ти каза, че не си била вкъщи, отишла си на работа направо от мястото, където си спала.
Уин е поставил записващ минидиск върху стъкленото й писалище. Води си и бележки.
— Вечеряхме. Не мога… Не мога да повярвам много неща за него…
— Мотив? — Уин няма да й позволи да избегне отговора. Тя не бърза, после започва: