В апартамента с пълно съзнание за свистящото си дишане, лекарят сложи писмото върху кухненската маса, седна и се загледа в него, докато чакаше чайника да заври. Чайникът завря и засвири, но той продължи да седи с неотвореното писмо пред себе си. Седеше и известно време мисълта му бе притъпена. Не след дълго започна да си представя как Лий Бредли описва любовните удоволствия, преживени с Ивлин Гордън. Представяше си действията на любовниците. След това, макар да си каза гласно да не го прави, той отвори плика на парата и опъна писмото на масата, за да може да го прочете. Сърцето му биеше в очакване на онова, което щеше да научи. Но за негова изненада, писмото беше пълна скука, егоистично описание на някаква глупава сделка, чиито машинации този глупак Бредли подготвяше. Само последните изречения бяха учудващо живи. „Бъди си в леглото, когато дойда довечера. Сложи си само белите гащички.“
Лекарят не знаеше от кого се отвращава повече — от този глупак или от себе си. Всъщност от себе си. Пъхна листа в плика и го залепи отново с лепилото, което бе нанесъл грижливо с върха на пръста си. По-късно мушна писмото във вътрешния си джоб и натисна копчето на асансьора, за да извика Силвио. Лекарят напусна сградата и се върна с един брой на вестник „Поуст“, който го погълна привидно, докато се наложи Силвио да качи горе двете току-що влезли във входа жени, тогава лекарят пъхна писмото в кутията на Ивлин Гордън и излезе да глътне малко въздух.
Седеше близо до масата във входа, когато малко след шест часа следобед младата жена, която бе пуснал да излезе, се завърна. Почти моментално усети парфюма й. В този миг Силвио го нямаше, беше слязъл в сутерена да изяде един сандвич. Тя пъхна малко ключе в пощенската кутия на Ивлин Гордън и застана пред отворената кутия; пушеше, докато четеше писмото на Бредли. Носеше светлосив костюм с панталони и кафяво плетено манто. Черната опашка на косата й бе привързана с кафяв копринен шал. Лицето й, макар и малко едро, беше красиво, напрегнатите й очи — сини, а клепките й леко гримирани. Тялото й, помисли си той, е добре сложено. Тя не го забеляза, но той бе почти влюбен в нея.
Наблюдава я много сутрини. Сега слизаше по-късно, в девет, и прекарваше известно време в четене на медицинските брошури, които изваждаше от пощенската си кутия, седнал на един наподобяващ трон дървен стол близо до високата незапалена лампа в дъното на коридора. Наблюдаваше хората, които тръгваха сутрин на работа или на пазар. Ивлин се появяваше около девет и половина и заставаше, пушейки, пред своята кутия, погълната от сутрешната си поща. Когато дойде пролетта, тя започна да носи ярки поли с пастелни блузи или леки костюми с тесни панталони. Понякога носеше минирокли. Фигурата й бе чудесна. Получаваше много писма и четеше повечето от тях с явно удоволствие, други — с нещо, което приличаше на потиснато вълнение- С трети приключваше набързо, хвърляше им по един поглед и ги натъпкваше в чантата си. Той предполагаше, че са от баща й или от майка й. Смяташе, че повечето писма са от любовниците й, минали и настоящи, и изпитваше нещо като тъга, че в пощенската й кутия няма писмо от него.
Премисли всичко внимателно. Някои жени имат нужда от по-възрастен мъж — това уравновесява живота им. Понякога една разлика от трийсет или дори трийсет и пет години не представлява сериозен недостатък. По-младата жена вдъхновява по-възрастния мъж да остане мъжествен. Въпреки инфаркта, здравето му беше добро, в известен смисъл по-добро отпреди. Жена като Ивлин, вероятно скарана със самата себе си, може да има само полза от една стабилна връзка с по-възрастен мъж, човек, който може да я уважава и обича и да й помогне да се уважава и обича, който в известен смисъл ще иска по-малко от нея, отколкото някои млади мъже, погълнати от егоизма си, който ще създаде у нея по-трайно чувство за благополучие, пък ако всичко потръгне добре, дори ще я накара да се влюби.
„Аз съм лекар, пенсионер, вдовец — писа той на Ивлин Гордън. — Пиша ви с известно колебание и предпазливост, макар и, несъмнено, с дълбоко уважение, защото съм на възраст, на която бих могъл да ви бъда баща. Често ви наблюдавам в сградата и когато се разминаваме из улиците на квартала, възхищавам ви се. Питам се дали бихте имала нещо против да се запознаем? Бихте ли приела покана за вечеря или да отидем заедно на кино или на театър? Имам чувството, че компанията ми няма да ви разочарова. Ако сте склонна-и така любезна, разбира се — да приемете молбата ми със снизхождение, ще ви бъда безкрайно задължен. В случай, че сте съгласна, оставете бележка в пощенската ми кутия. С уважение, искрено ваш: Саймън Морис.“