Без да се простя със своя стар другар, аз се върнах в София в същото състояние, в което я бях напуснал. Трябва да ви кажа, че аз имам премного другари. И понеже и те са „малко нещо поети“, интересуват се чрезмерно от съдбата ми. По всичко изглеждаше, че моето послание ги е накарало от все сърце да ми завидят. Това личеше и от въздишките, с които те прекъсваха разказа ми за планините и за свободния живот близо до природата.
— Ех, че хубаво трябва да е било!
— Може ли да не е хубаво! Оная планинска вода! Кристал, кристал!
— Ц!… Ц!… Ц!… брей!!
— Самота! Тишина! Никой ти не пречи да мислиш, да работиш, да съзерцаваш!
— Да, ама си отслабнал малко.
— Е, може ли да не отслабна. Всяка сутрин се качвах на един висок чал да чакам изгрев-слънце! Как мислите!
— Ех, дявол да го вземе, хайде да отидем пак!
— Да отидем, защо не! Аз с години бих живял се така.
В такива разговори аз минавах скучните следобеди. Някои от другарите ми бяха научили цели пасажи от посланието ми и когато ми ги повтаряха, аз прибавях с една мнооого тънка усмивка:
— Ех, дано можете само тъкмо тъй да прекарате, както аз прекарах там!!