Барън се надвеси напред откъм задната седалка.
— Ще пресечем пътя и ще се приближим до водата — каза той. — Не искам шум и движение по осветените от луната места.
— Ъхъ — рече Анди.
Излязохме. Тръгнахме предпазливо по прашния път, после по боровите иглички. Провирахме се между дърветата, обикаляхме паднали стволове, докато най-после водата заблестя точно под нас. Барън седна на земята, след това легна. Ние с Анди направихме същото. Шерифът приближи лицето си до Анди.
— Чуваш ли нещо? — прошепна.
— Осем цилиндъра. Работи на пресекулки.
Заслушах се. Можех да потвърдя, че чувам шум, но не бях сигурен. Барън кимна в тъмното.
— Наблюдавайте светлините в къщата — отново прошепна той.
Загледахме се. Изминаха пет минути, или достатъчно, че да ми се сторят толкова. Осветлението в хижата не се промени, после се чу далечен, почти въображаем шум от затваряне на врата и стъпки по дървена стълба.
— Хитро. Оставиха лампите да светят — каза Барън в ухото на Анди.
Изчакахме още минутка. Приглушеният шум на мотора се превърна в мощен рев, забумтя и закиха някак на пресекулки. После тежко забръмча и бързо взе да заглъхва. Тъмна сянка се плъзна по осветеното от луната езеро, зави, оставяйки след себе си красива ивица пяна, и се скри зад носа.
Барън извади парче тютюн и си отхапа. Задъвка с удоволствие и се изплю на метър и половина от краката си. После се изправи и отупа от себе си боровите иглички. Ние с Анди също станахме.
— В наше време никак не е практично да дъвчеш тютюн — рече шерифът. — Няма необходимите удобства. Как не заспах в оная хижа, само аз си знам. — Той повдигна колта, който все още държеше в лявата си ръка, премести го в дясната и го пъхна в кобура.
— Е? — попита и погледна Анди.
— Лодката на Тед Руни — рече момчето. — Тя е с два зацапани клапани и пукнат ауспух. Най-добре се чува, когато я форсираш при запалване, както направиха преди да тръгнат.
Това бяха страшно много думи за Анди, но на шерифът му харесаха.
— Възможно ли е да грешиш, Анди? Много лодки са със зацапани клапани.
— Защо тогава ме питаш? — заядливо се озъби Анди.
— Добре де, добре, не се сърди.
Момчето изсумтя. Пресякохме пътя и отново се качихме в колата. Анди запали, върна назад и я обърна.
— Фарове? — попита.
Барън кимна. Анди запали фаровете.
— Сега накъде?
— Към Тед Руни — миролюбиво отвърна Барън. — И побързай. До там има десет мили.
— Не мога за по-малко от двайсет минути — сопна му се Анди. — Трябва да заобиколя носа.
Колата излезе на павирания път край езерото и тръгна обратно покрай тъмния детски лагер и останалите бунгала, а после сви вляво на магистралата. Барън не проговори, докато не подминахме селото и пътя към Спикър Пойнт. Танцовата музика все още гърмеше откъм павилиона.
— Хвана ли се на номера ми? — чак тогава ме попита шерифът.
— Горе-долу.
— Обърках ли нещо?
— Справи се блестящо — отвърнах. — Но едва ли успя да заблудиш Лудърс.
— Жената се чувстваше страшно неловко — каза Барън. — А този Лудърс си го бива. Твърд, безшумен, наблюдателен. Но и аз успях да го преметна. Той направи грешка.
— Мога да се сетя за няколко — рекох. — Първата е, че изобщо беше там. Втората, че каза как някакъв приятел щял да го вземе, за да обясни защо няма кола. А обяснение не беше необходимо. В гаража имаше кола и ти не знаеше чия е. А, и още една — бяха оставили лодката с работещ мотор.
— Това не беше грешка — обади се Анди от предната седалка. — Ако някога си се опитвал да я запалиш студена, ще знаеш.
— Човек не прибира колата си в гаража, когато отива на гости по тези места — каза Барън. — Тук няма влага, която да й навреди. Лодката пък би могла да е на всекиго — примерно на влюбени младежи, които са се забавлявали. И без това нямам нищо срещу него — поне доколкото ми е известно. Той просто прекалено усърдно се стараеше да ми отклони вниманието — завърши шерифът и се изплю от колата. Чух как храчката се пльокна върху задния калник като мокър парцал.
Колата фучеше в лунната нощ, виеше се по завоите, качваше се и се спускаше по хълмовете, минаваше през гъсти борови гори и равни открити пространства, където лежаха крави.
Аз се обадих:
— Той знаеше, че писмото на Лейси не е у мен, защото той самият ми го отне. В моята стая в хотела. Лудърс ме цапардоса с тухлата и наръга Вебър. Лудърс знае, че Лейси е мъртъв, макар че не той го е убил. С това държи госпожа Лейси. Тя си мисли, че мъжът й е жив и Лудърс го крие някъде.