— Хайл Хитлер! — дрезгаво произнесе той.
Падна назад и остана неподвижен. В гърлото му нещо изклокочи, а после и то замлъкна. Всички в стаята мълчаха, дори кученцето.
— Този трябва да е нацист — обади се шерифът. — Чу ли го какво каза?
— Да — отвърнах.
Обърнах се, излязох от къщата, спуснах се по стълбите, минах през дърветата и стигнах до колата. Седнах на бронята и запалих цигара. Пушех и мислех напрегнато.
След малко останалите се зададоха сред дърветата. Барън носеше кученцето. Анди държеше карабината в лявата си ръка. Върху кокалестото му младо лице се четеше преживяният шок.
Госпожа Лейси влезе в колата и Барън й подаде кученцето. Той ме погледна и каза:
— Законът забранява да се пуши тук, синко, на повече от сто и петдесет метра от къщата.
Пуснах цигарата на земята и здравата я затъпках в пепелявата сива пръст. Седнах в колата отпред до Анди.
Потеглихме. Върнахме се назад и излязохме на местния главен път. Дълго време никой не пророни дума, а после госпожа Лейси тихо се обади:
— Лудърс спомена някакво име, което звучеше като „Слоут“. Каза го на мъжа, когото застреляхте. Викаха му Курт. Говореха на немски. Аз разбирам малко немски, но те говореха много бързо. „Слоут“ обаче не ми звучи като немска дума. На вас говори ли ви нещо?
— Това е името на стара златна мина, недалеч оттук — каза Барън. — Мината на Слоут. Ти нали знаеш къде е, Анди?
— Ъхъ. Май аз убих онзи човек, нали?
— Предполагам, че е така, Анди.
— За пръв път в живота си убивам — каза младежът.
— Може и аз да съм го уцелил — обадих се аз. — Аз също стрелях в него.
— Не си ти — рече Анди. — Защото не беше толкова високо, че да го уцелиш в гърдите. Аз бях.
Барън се обади:
— Колко души ви доведоха в хижата, госпожо Лейси? Никак не ми е приятно да ви разпитвам в такъв момент, но просто нямам друг избор.
Безжизненият глас отговори:
— Двама. Лудърс и мъжът, когото убихте. Той караше лодката.
— А спирахте ли някъде от тази страна на езерото?
— Да. Спряха при една малка хижа, близо до езерото. Лудърс управляваше. Другият, Курт, слезе и ние продължихме. След известно време Лудърс спря и Курт се появи с някаква стара кола. Закара я в едно сухо дере, зад няколко върби и отново дойде при нас.
— Това ни е предостатъчно — каза Барън. — Ако заловим Лудърс, работата е свършена. Само дето не мога да разбера какво лежи в основата на цялата история.
Аз нищо не казах. Продължихме до Т-образното кръстовище, където пътят слизаше към езерото. Продължихме по него още около четири мили.
— По-добре спри тук, Анди. Останалата част от пътя ще продължим пеша. Ти остани при колата.
— Няма да остана — рече Анди.
— Стой тук — нареди Барън с неочаквано загрубял глас. — Имаш жена, за която да се грижиш, и освен това достатъчно си убивал за тази нощ. Единственото, което искам, е да внимаваш кученцето да не лае.
Колата спря. Ние с Барън слязохме. Кученцето изскимтя, но после замлъкна. Отбихме се от пътя и тръгнахме към една горичка от млади борчета, мансанити и желязно дърво. Вървяхме безшумно, без да говорим. Шумът от обувките ни не можеше да бъде чут на повече от десетина метра, освен от индианец.
XII
За няколко минути достигнахме отдалечения край на горичката. След нея пространството беше равно и открито. В небето се издигаше някаква метална плетеница, две-три ниски купчини пръст, комплект сита за промиване, наредени едно върху друго, и безкрайна поточна лента, която водеше от една галерия. Барън приближи устните си до ухото ми:
— От няколко години мината е изоставена. Не си плаща трудът. Двама души трябва да работят непосилно дни наред за няколко грама злато. Преди шейсет години по тези места се е копало здравата. Онази ниска постройка там е стар хладилен вагон. Стените му са като блиндирани. Не виждам никаква кола, но може би е отзад. Или пък скрита. Най-вероятно скрита. Готов ли си да вървим?
Кимнах. Тръгнахме през откритото пространство. Луната бе толкова ярка, че беше светло почти като ден. Чувствах се страхотно — като глинена фигурка на панаирджийско стрелбище. Барън изглеждаше съвсем спокоен. Държеше огромния си колт надолу, с пръст върху спусъка.
Изведнъж, отстрани на хладилния вагон светна и ние се хвърлихме на земята. Светлината струеше от открехнатата врата — една жълта рамка и тясна жълта ивица на земята. Нещо се раздвижи, чу се плясък от изсипване на вода. Изчакахме малко, после се изправихме и продължихме.
Индианските ни напъни бяха съвършено безсмислени. Онези или щяха да излязат от вратата, или нямаше. Ако излезеха, щяха да ни видят, независимо дали ходехме, пълзяхме или лежахме. Местността бе толкова гола и луната тъй ярка.