Стигнахме до купчина пясък и спряхме до нея. Заслушах се в собственото си дишане. Не се задъхвах. Барън също не се задъхваше. Но ми беше страшно интересно как дишам. Дълго време го бях приемал като една естествена даденост, но точно сега проявявах необясним интерес към процеса Надявах се, че той ще продължи дълги години, но не бях убеден.
Не изпитвах страх. Бях вече голямо момче и имах пистолет в ръката. Само че русолявият в другата хижа също беше голямо момче и също имаше пистолет в ръката. А също и стена, която да го прикрива. Но въпреки всичко не изпитвах страх. Просто започнах да обръщам внимание на дребните неща. Струваше ми се, че Барън диша твърде шумно, но реших, че ще вдигна повече шум, ако му кажа, че диша твърде шумно, отколкото той вдигаше с дишането си. Ето как се чувствах в момента — забелязвах всяка дреболийка.
После вратата се отвори отново. Този път отвътре не блесна светлина. Дребен човечец, твърде дребен, излезе, понесъл нещо, което приличаше на много тежък куфар. Помъкна го покрай вагона, като пъшкаше силно. Барън стисна ръката ми като в менгеме. Дъхът му свистеше.
Човечето с тежкия куфар достигна края на вагона и сви зад ъгъла. Тогава си помислих, че купчината пясък, макар и не много висока, може би беше достатъчно висока, за да ни прикрие. И ако дребосъкът не очакваше посетители, нищо чудно и да не ни забележи. Зачакахме го да се върне. Но чакахме твърде дълго.
Един глас ясно произнесе зад гърбовете ни:
— Държа картечница, господин Барън. Вдигнете ръце, ако обичате. Ако се опитате да направите нещо друго, ще стрелям.
Бързо вдигнах ръце. Барън малко се поколеба, но и той ги вдигна. Бавно се обърнахме, Франк Лудърс стоеше на около метър и половина от нас и държеше автомат на височината на кръста си. Дулото му зееше насреща ни като тунел.
Лудърс каза тихо:
— Предпочитам да се обърнете на другата страна. Когато Чарли се върне от колата, ще запали лампите. Тогава всички ще влезем вътре.
Отново се обърнахме към дългия нисък вагон. Лудърс остро изсвири. Човечето се появи иззад ъгъла, спря за миг, после се упъти към вратата. Лудърс му извика:
— Запали лампите, Чарли. Имаме гости.
Дребосъкът влезе безшумно във вагона, чу се как драсна кибрит и вътрешността се освети.
— А сега, господа, вървете — каза Лудърс. — Като естествено не забравяте, че смъртта е на една крачка от вас и се държите съответно.
Тръгнахме.
XIII
— Вземи им пистолетите и виж дали нямат по още някой, Чарли.
Стоях с гръб към стената край дълга дървена маса. От двете страни на масата имаше дървени пейки. Отгоре й — поднос с бутилка уиски, две чаши, петромаксов фенер и старовремска селска газена лампа с дебело стъклено шише, чинийка, пълна с кибритени клечки, и още една — с пепел и фасове. В дъното на вагона имаше малка печица и два нара-единият разхвърлян, другият оправен като под конец.
Япончето се приближи към нас, а светлината блещукаше в очилата му.
— О, има пистолети — измърмори той. — О, много лошо.
Той взе пистолетите и заднешком ги побутна по масата към Лудърс. Малките му ръчички сръчно ни опипаха. Барън премига и лицето му почервеня, но не каза нищо. Чарли се обади:
— Няма други пистолети. Доволни, че среща вас, господа. Аз мисля, чудесна нощ. Вие правили пикник на луна?
Барън сърдито изсумтя. Лудърс каза:
— Моля ви, седнете, господа, и ми кажете с какво мога да ви бъда полезен.
Седнахме. Лудърс седна насреща ни. Двата пистолета бяха на масата, пред него. Автоматът също бе отгоре, но лявата му ръка го държеше здраво, а очите му бяха спокойни и твърди. Лицето му вече не беше приятно, но си оставаше интелигентно. Всъщност, те винаги са интелигентни.
Барън рече:
— Нали мога да подъвча? Така мисля по-добре.
Той извади тютюна си, отхапа от него и го прибра обратно. Подъвка мълчаливо, а после се изплю на пода.
— Май ще ви пооцапам пода — каза отново. — Дано нямате нищо против.
Япончето седеше в края на спретнатото легло, като краката му изобщо не докосваха пода.
— Не харесва много — изсъска то. — Много лошо мирише.
Барън не го погледна. Той каза тихо:
— Какво целите, господин Лудърс? Да ни убиете и да се измъкнете, така ли?
Лудърс повдигна рамене, махна ръката си от автомата и се облегна назад на стената.
Барън продължи:
— Оставили сте съвсем явни следи дотук, с едно малко изключение — как да разберем откъде да ги подхванем. Това не го бяхте доизкусурили, защото никога не бихте действали по начина, по който ви се е наложило. Но когато дойдохме тук, бихте готови и ни чакахте. Това не разбрах как го постигнахте.