Рейчъл Хокинс
В плен на магията
На изключителната ми агентка Холи Рут за подкрепата й, способността й да убеждава (и разубеждава), както и за това, че намери за мен и Софи най-прекрасния дом!
Първа част
Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм, тогава? Ах, ето голямата загадка!
Глава 1
Понякога магията е кофти работа.
Да, наистина е супер, когато я използваш, за да си смениш цвета на косата или пък да полетиш, или да превърнеш деня в нощ. Най-често обаче заклинанията завършват с експлозии, сълзи или се оказваш проснат по гръб насред нищото. И при това имаш чувството, че въоръжено с кирка джудже търси диаманти в главата ти.
Е, може би последното се случва само на мен.
Един от недостатъците на Итинериса — вид магически портал, чрез който можеш да се пренесеш от едно място на друго — е ужасното въздействие, което оказва върху тялото ти. При всяко пътуване досега имах чувството, че са ме обърнали с хастара навън, но този път бе особено зле. Буквално се тресях. Разбира се, това може би се дължеше на целия този адреналин. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.
Поех си дълбоко въздух и се постарах да укротя пулса си. Добре. Значи Порталът ме е изтърсил… ами някъде. Все още не бях установила къде точно, най-вече защото не бях в състояние да си отворя очите. Където и да бях, мястото беше тихо и топло. Опипах с длани земята под себе си. Трева. Камъчета. Клечки.
Поех си въздух на пресекулки и се зачудих дали да не рискувам да вдигна глава. Самата идея накара всички нервни окончания в тялото ми да изръмжат едновременно: „Да, бе! Хич не си го и помисляй!“
Простенах и реших, че моментът не е лош за равносметка.
До тази сутрин бях демон и притежавах невероятни, макар и ужасяващи на моменти магически способности. В резултат на направеното ми заключващо заклинание сега те бяха изчезнали. Е, не наистина — все още усещах магията да трепка в мен като пеперуда в стъклен буркан. Но понеже не можех да я използвам, все едно я нямаше.
Да помислим, кой още бе изчезнал? Най-добрата ми приятелка Джена. Както и баща ми. А също и Арчър — момчето, в което бях влюбена. Да не забравяме Кал, годеника ми (да, любовният ми живот е доста сложен).
Когато се сетих за тях, за миг болката в главата ми отстъпи пред онази в сърцето, която бе много по-силна. Честно, не бях сигурна за кого от четиримата да се притеснявам повече. Джена бе вампир, което означаваше, че може и сама да се грижи за себе си. Да, обаче на пода в абатство Торн бях намерила кръвния й камък — счупен. Основната му роля бе да предпазва Джена от всички опасни за вампирите неща. Така например, ако не го носеше през деня, слънчевата светлина щеше да я убие.
После идваше баща ми. Подложили го бяха на Очистване, което означаваше, че в момента е по-безсилен и от мен. Аз поне все още притежавах магическите си сили, макар и безполезни, докато тези на баща ми бяха изгубени завинаги. Последния път, когато го видях, лежеше в една килия. Беше в безсъзнание, много блед и покрит с ярковиолетовите татуировки от Очистването. Арчър бе с него и — доколкото ми бе известно — и двамата все още бяха заключени в онази килия, когато стана нападението над абатство Торн.
Бяха там, когато Съветът използва Дейзи, друг демон, за да подпали абатството.
Кал бе влязъл в горящата къща да ги спаси, но първо ми каза да използвам Итинериса, за да открия майка си. Тя пък, по неизвестна причина, била с Айслин Бранник, водачката на група ловци на чудовища. А тъй като Бранник ме смятаха за едно от тези чудовища, изобщо не схващах какво прави майка ми с тях.
Ето така се озовах по гръб на земята, с пулсиращо главоболие, все още стиснала меча на Арчър. Може би трябваше да продължа да си лежа тук и да чакам мама да ме открие. Това би било доста удобно.
Вятърът прошумоля в листата над главата ми. Въздъхнах. Да, много добър план. Лежа си на земята и чакам някой да дойде при мен.
Изведнъж ярка светлина обгори стиснатите ми клепачи. Трепнах и вдигнах ръка, за да се предпазя от нея. Честно казано, като отворих очи, очаквах да видя надвесена над себе си някоя Бранник с фенерче… или с факла.
Но определено не подозирах, че ще срещна призрак.
И то призрака на Елодия Парис, ако трябва да сме точни. Стоеше при краката ми със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше свирепо. Излъчваше толкова силно сияние, че като седнах, се наложи да присвия очи. Елодия бе убита от прабаба ми преди почти година (дълга история) и заради една споделена магия точно преди да умре призракът й бе свързан с мен.