— Уф, леле — изграчих. — Тъкмо си лежах тук и си мислех, че по-зле не може да стане, ама ето, че не познах.
Елодия ме изгледа многозначително и ми се стори, че за миг заблестя още по-силно. Раздвижи устни, но звук не се чу. Едно от неудобствата да си призрак е, че не можеш да говориш. Съдейки по изражението й и слабите си способности да чета по устните, в случая това бе за предпочитане.
— Добре де, добре — казах. — Сега не е моментът да ми се зъбиш.
Успях да се изправя на крака с помощта на меча на Арчър, който използвах като патерица. На небето нямаше луна, но благодарение на сиянието на Елодия виждах… ами дървета. Много дървета. И почти нищо друго.
— Имаш ли идея къде се намираме? — попитах.
Тя сви рамене и оформи с устни:
— В гора.
— Вярно ли?
Добре де, знам — сега аз се зъбех. Въздъхнах и се огледах.
— Все още е нощ, така че вероятно сме в същата часова зона. Значи не може да сме се отдалечили кой знае колко. Обаче е горещо. Много по-горещо от Торн.
Елодия отвори уста, но изминаха няколко секунди, преди да разгадая какво казва. Накрая реших, че ме пита: „Къде се опитваше да отидеш?“
— При Бранник — обясних.
Очите на Елодия се разшириха, а устните й започнаха да се движат много бързо. Без съмнение ми казваше каква идиотка съм.
— Зная — отвърнах й и вдигнах ръка, за да спра безмълвното й словоизлияние. — Страховити ирландски ловци на чудовища, това не е най-добрият план. Само че Кал каза, че майка ми е при тях. И не — допълних, когато призрачните устни отново се открехнаха, — нямам идея защо. Знам само, че на Итинериса явно му има нещо, защото единствената страховита червенокоса наоколо си ти. — Въздъхнах и потърках очи със свободната си ръка. — Сега просто ще…
Силен вой процепи нощта.
Преглътнах и стиснах по-силно дръжката на меча.
— Сега просто ще се надяваме това нещо, каквото и да е то, да не дойде насам — довърших отмаляло.
Нов вой, този път по-близо. Чувах как някакво същество троши ниските храсталаци не много далеч от нас. За миг си помислих да хукна да се спасявам, но краката ми бяха толкова омекнали, че едва успявах да се задържа права. Със сигурност не можех да надбягам върколак. Това означаваше, че трябва да остана и да се бия.
Или да остана и да ме направят на кайма.
— Страхотно — измърморих под нос и вдигнах меча.
Буквално чух как мускулите на рамената ми стенат.
Усетих, че заключените ми магически способности се завихрят ниско в корема ми и внезапно ме обзе ужас. Аз съм нормална, напомних си. Просто едно обикновено седемнайсетгодишно момиче, което се кани да се изправи срещу върколак само с… Е, вярно, имах грамаден меч и призрак. И това беше нещо.
Стрелнах с поглед Елодия. Тя се взираше в гората, а на лицето й бе изписано леко отегчение.
— Ей! — подхвърлих. — Насам идва върколак. Изобщо ли не ти пука?
Тя ми се ухили и посочи с призрачен пръст блестящото си тяло. По устните й прочетох „Вече съм мъртва“.
— Да, така е. Ама ако и мен ме убият, да знаеш, че изобщо няма да станем най-добри приятелки в призрачния свят!
Елодия ми хвърли поглед, който казваше, че няма опасност това да се случи.
Звуците се приближаваха. Вдигнах меча по-високо.
А после от дърветата с ръмжене изскочи нещо едро и космато. Изписках и дори Елодия отскочи назад. Така де, полетя назад.
В продължение на няколко секунди тримата стояхме, замръзнали на място. Аз все още държах меча като бейзболна бухалка, Елодия се носеше на няколко стъпки над земята, а върколакът бе приклекнал пред нас. Стори ми се, че е съвсем млад, макар да нямах представа дали е момче или момиче. От муцуната му капеше бяла пяна. На върколаците често им текат лиги.
Приведе глава, а аз стиснах меча по-силно в очакване да скочи. Вместо обаче да се метне към мен и да ми разкъса и гърлото, върколакът издаде нисък протяжен вой, който много напомняше на плач.
Вгледах се в очите му, които бяха обезпокоително човешки. Да, това определено бяха сълзи. Видях и страх. Силен страх. Върколакът дишаше тежко и накъсано. Останах с впечатлението, че дълго време е тичал.