Страхотно. Изпадах в шок. И то точно в най-неподходящия момент.
Колената ми се подгънаха и се наложи да сграбча още по-силно дръжката на меча, за да не падна. Това е мечът на Арчър, казах си. Не можеш да припаднеш, защото трябва да го откриеш и да му помогнеш…
Обаче вече бе прекалено късно. Спусках се към земята, а Изи се бе обърнала и търсеше ножа си.
Изведнъж забелязах някакво бледо сияние, което идваше иззад гърба ми. Обърнах се объркана назад. Предполагах, че още някоя Бранник се е включила в лова. После през тялото ми премина мощен импулс, все едно ме хвана ток. Веднага го разпознах.
Магия.
Стоях напълно неподвижна, без да разбирам какво става. Да не би способностите ми… Не. Каквато и да бе магията в тялото ми, не бе моята. Моите сили винаги тръгваха от долу, от краката ми, избликваха от земята. Тази магия бе лека и хладна и сякаш се разпростираше откъм главата ми. Все едно отгоре ми се стелеше сняг.
Точно като магията на Елодия.
Ами защото наистина е моята магия, глупачко! — сряза ме подигравателно гласът на самата Елодия в ума ми.
Какво? — опитах се да кажа, но не успях. Устните не ми се подчиняваха. Една от ръцете ми се повдигна, но отново не я движех. И със сигурност не аз изстрелях златиста светкавица от връхчетата на пръстите си право в гърба на Изи.
Тя изпищя и се строполи на земята.
Отидох при нея, вдигнала високо меча, но отново не по своя воля. Бях като марионетка. Усещах грапавия метал, който дращеше дланите ми, чувствах напрежение в раменете си от тежестта на оръжието, но изобщо не контролирах действията си.
Изи бе успяла да се изправи на крака и сега се отдалечаваше с препъване. Гърбът й се опря в ствола на едно дърво, а аз безпомощно наблюдавах как ръката ми повдига острието към гърлото й.
Беснеех вътрешно, затворена в собствения си ум, а триумфът на Елодия пулсираше в мен.
Махай се!, изкрещях безгласно. Не бих делила с теб дори стаята си в училище, да не говорим за тялото!
Няма да стане, отговори кратко Елодия.
— Виж какво, наистина ми писна от теб — чух се да ръмжа на Изи. — Така че или ми кажи къде е майка ми, или ще те набуча с меча. Ти избираш.
Изи дишаше тежко, а големите й зелени очи бързо се пълнеха със сълзи.
Ама тя е само на дванайсет, Елодия!, спорех наум.
Не ме интересува, отвърна тя.
Представях си каква физиономия е направила.
— Аз… — произнесе Изи, а очите й се стрелнаха към нещо зад гърба ми.
Опитах се да извърна глава, за да видя какво е, но Елодия ме принуди да не го правя.
— Знаеш ли какво си мисля? — казах и устните ми се извиха в подигравателна усмивка. — Една Бранник, убита от демон с меч, принадлежащ на член на L’Occhio di Dio. Това си е направо поетично, не мислиш ли?
Зад мен има нещо, откачалка такава!, изкрещях вътрешно. Спри да се правиш на побъркан злодей и вземи да погледнеш!
Обаче Елодия не ми обърна никакво внимание.
Все още се взирах в Изи, когато изражението й се промени. Ужасът, изписан на лицето й, се превърна в облекчение. Не бях сигурна коя от двете емоции — моята паника или объркването на Елодия — е по-силна, защото ясно усещах и двете.
А после всичко изчезна, пометено от ужасната пронизваща болка, когато нещо яростно се заби в тила ми.
Глава 3
Бях мъртва. Единствено това обясняваше усещането, че ножа в удобно легло върху прохладни и ухаещи на чистота чаршафи; завивката е дръпната до брадичката ми, а нечия нежна ръка гали косата ми.
Това бе приятно. Да си мъртъв явно бе чудесно предвид обстоятелствата. Особено ако означаваше, че ще мога да спя блажено цяла вечност. Сгуших се в завивките. Ръката се премести от главата върху гърба ми. После осъзнах, че някой пее тихичко. Гласът ми бе познат и караше сърцето ми да се свива. Е, това можеше да се очаква. Песните на ангелите би трябвало да са ужасно затрогващи.
— Бях сервитьорка в бар, когато те срещнах… — продължаваше тананикането.
Намръщих се. Тази песен хич не приличаше на ангелска.
А после дойде прозрението.
— Мамо! — извиках и седнах в леглото.
Това бе грешка; в главата ми избухна ужасна болка.
Две нежни ръце ме обгърнаха и ми помогнаха да се отпусна обратно на възглавницата — и ето, че тя бе тук. Мама се бе навела над мен. Безпокойството бе издълбало нови бръчки по лицето й, по което се стичаха сълзи, но на мен ми изглеждаше прекрасна. Толкова красива, че ми се прииска и аз да заплача.