Тя изпусна лъжицата си в супата силно пребледня. Помислих си дали няма да припадне. Почти скочих от пейката, но се спрях. Тя беше добре. Аз не бях наред.
— Съжалявам за лъжите, но съм готов отново да го направя, независимо от това какво изпитвам към вас.
Ако моят шеф беше чул думите ми, щеше да умре от смях.
Тя възвърна самообладание.
— Господи, Джили е в кома, така ли? Това е невъзможно.
— Защо?
— Видях я във вторник вечерта в Едгертън.
7.
Отдавна не се бях чувствал толкова глупаво — откакто в час по английска литература в гимназията госпожа Зиглер ми обясни, че „Брулени хълмове“ не е престижен лондонски квартал.
Зяпнах Лора Скот и най-сетне промълвих:
— Били сте с Джили и Пол във вторник вечерта?
— Да, беше нещо като събиране или поне така го обясниха. Налагаше се да си тръгна по-рано, така че не знам какво е станало после.
— И кои бяха на събирането?
— Ами само Пол, Джили и аз. Разбрах, че чакали и други по-късно. Аз си тръгнах сравнително рано. Разбирате ли, котаракът ми Гръбстър е болен. Бързах да се прибера да му дам хапчето. Но това не е важно. Кажете ми за Джили. Какво й се е случило? Ще се оправи ли?
— В кома е. Никой не знае точно какви са шансовете й да се възстанови.
— Но какво е станало?
— Поршето й излетяло над скалите, паднало от петнадесет метра височина във водата. Един полицай успял да измъкне Джили. Наскоро ми каза, че сте я предали. Какво е имала предвид?
Тя поклати глава и косата й заплашително се приближи до чинията.
— Какво странно нещо е казала! Затова ли дойдохте да ме видите? Да откриете дали по някакъв начин не съм предала сестра ви? Представа нямам за какво става дума. Наистина не знам. — Изведнъж застана съвършено неподвижна, загледана в чинията. — Просто няма логика. Тя беше отличен шофьор. Не мога да повярвам. Когато я видях за последен път, се смееше. Някой да не я е принудил да полети от скалата? Нещастен случай ли е? Да не би някой да я е блъснал?
Дори на мен, ченгето, не ми беше хрумвала възможността някой да я е принудил да изхвърчи от скалата. Защо Лора изказа това предположение?
— Не. Изхвърчала от скалата на петнадесетина километра северно от Едгертън, точно преди отклонението за магистрала 101. Дори има вероятност да е опит за самоубийство.
— Как е оцеляла?
— Патрулиращ полицай видял как колата излита над скалата и успял да измъкне Джили, преди да се удави. Всички са единодушни, че е истинско чудо.
Лора Скот се надигна и погледна чиниите, все още пълни с тайландска храна. Поклати глава и пъхна ръка в чантата си. Извади петдесетдоларова банкнота от дебел портфейл и я пусна до купичката със супа. Без да вдига очи към мен, отбеляза:
— Винаги караше прекалено бързо, постоянно натискаше клаксона и крещеше. Обичала опасностите, така ми е казвала. Твърдеше, че да караш порше със сто и петдесет километра в час е все едно да летиш, но без да ти се налага да слагаш парашут. Джили не би се опитала да се самоубие. Вероятно е загубила контрол над проклетото порше. Искам да я видя. В Талшон ли казахте, че е?
— Да, там е. — Изправих се и застанах до нея. Леко докоснах рамото й. — Преди да отидете, където и да е, кажете ми истината, Лора: имали ли сте връзка с Пол?
Погледна ме все едно съм си изгубил ума.
— Не — отвърна тя. — Разбира се, че не бях спала с Пол. Това са глупости.
Дадох си сметка, че ръката ми все още е върху рамото й. Не я отместих. Не исках да губя контакта с нея.
— Пол твърди, че сте му била любовница допреди месец. После сте скъсали. А Джили ми каза, че сте я предали.
Тя отблъсна ръката ми. За миг си помислих, че ще ме удари, но тя се въздържа.
— Не, не съм спала с Пол. Лъже. Защо — не знам. А що се отнася до твърдението на Джили, че съм я предала — представа нямам какво е имала предвид.
— Защо Пол ще лъже?
— Питайте него, по дяволите! Отивам да видя Джили.
— Ще ви откарам.
— Не — сряза ме тя. — И без това направихте прекалено много.
Не можех да повярвам. Лора беше тук, до Форд. Виждах я така ясно, както виждах и Форд. Не допусках, че е онази предателка Лора. Но именно тя беше. Стоеше и аз я виждах. Каза нещо на Форд. Какво му говореше?
Почувствах как ме полазват тръпки, как нещо се надига в гърлото ми. Започваше да ме обзема страх, а същевременно не усещах нищо. Сега вече се бях откъснала от нея и тя не можеше да ме нарани. Приближи ме, повтаряйки многократно името ми. Защо продължавах да изпитвам такъв силен страх?