Осъзнах обаче, че точно сега не искам да знам каквото и да било повече. Нямаше никакво значение какво са ми казали Пол и Лора. Никакво. Джили щеше да живее. Единствено заради нея бях тук.
От умора чак очите ме боляха, но бях прекалено напрегнат, за да заспя. Започнах да се разхождам по болничните коридори и надничах през прозорците на стаите. Прескочих само моргата. Винаги ми е трудно да се справям с моргата, а в момента ми беше направо невъзможно.
Малко след един часа се върнах в стаята на Джили. Седнах при шкафа пред прозореца, извадих бележника си и започнах да пиша. Записах какво ми бяха казали различни хора, записах някои въпроси, които не преставаха да ме тормозят.
Оставих химикалката и поклатих глава. Въпросите сякаш бяха извадени от сапунена опера. Спеше ли Джили с друг? Коя всъщност е Лора Скот?
Отбелязах и един последен: Джили излезе от комата. Какво, по дяволите, правя тук?
В два часа сестра ми се събуди; бях полусънен и изпитвах остра болка в ребрата, защото се бях изтегнал неудобно на стол до леглото й. Държах я за ръка.
— Форд?
Гласът й прозвуча напрегнато. Заговори пак и разбрах, че осъзна колко е немощен; постара се сега да му придаде сила.
— Форд?
Усмихнах й се широко; не знаех дали всъщност ме вижда, защото в стаята бе твърде тъмно. В далечния ъгъл едва мъждукаше лампа. Очите ми бяха привикнали с тъмнината и аз виждах съвсем ясно.
— Здравей, Джили.
Стиснах й ръката, наведох се и я целунах по челото.
— Остана при мен, така ли?
— Да. Пол щеше да припадне от умора, затова го пратих да си върви. Да извикам ли сестрата?
— О, не. Просто искам да полежа тук, да съм жива и да започна да го усещам. Главоболието ми е изчезнало. Чувствам се малко отпаднала, това е всичко.
Дадох й да пие вода и прокарах пръсти по гладката й буза.
— Бях с теб, Джили. Бях с теб, когато падна от скалата и потъна във водата. Усетих удара. — Тя нищо не каза. Мълчеше и чакаше. — Аз самият бях в болница, помниш ли?
Кимна и промълви:
— Бомбената експлозия в Тунис.
— Точно така. Сънят ми, или видението, или каквото е, беше доста реалистичен. Събудих се и не можех да дишам. Изплаши ме до смърт, Джили. Само не разбирам как се свърза с мен. Как успя да влезеш в контакт със съзнанието ми? Мислеше ли си за мен тогава?
Тя поклати глава.
— Вече ми го разказа, Форд. Още първия път, когато дойде да ме видиш, те чух ясно. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти, разбира се. Би било глупаво да не ти вярвам — нали бях с теб в поршето и заедно излетяхме от проклетата скала.
— Много е объркващо, Форд.
— Джили, хайде сега ми кажи истината: за Лора ли мислеше?
Стори ми се, че ще припадне. Пребледня силно, едва дишаше и мяташе глава върху възглавницата.
— Ти я доведе тук. Тя беше с теб. Видях я така ясно, както през цялото време виждах теб. Никой друг, Форд. Само теб. А после се яви и Лора — видя я съвсем ясно до теб. И започнах да пищя…
— И докато пищеше, излезе от комата — добавих аз бавно, без да откъсвам очи от лицето й. — Видяла си Лора и не си понесла присъствието й. Това те събуди. Тя ли те извади от комата?
Не знаех дали ще ми отговори, но в следващия миг тя прошепна:
— Трябваше да се махна от нея. Само това знам. Не вярвах, че е тук. Защо беше с нея?
„Само истината“ — повторих си аз. Но каква бе истината? Имаше толкова много лъжи. Как да разгранича истината? С нея обаче можех да споделя всичко.
— Снощи, докато ти държах ръката, заспах.
— Знам. Видях те.
— Ще поговорим още за това по-късно. Събудих се внезапно и те чух да казваш, че Лора те е предала. Вчера на обяд попитах Пол за Лора; споделих как си ми разказала за нея. Отне известно време, но най-после — след като потвърди съществуването й — призна за връзката си с нея. Добави, че бил скъсал и тя не е важна. Изненада се, че знаеш за нея. Но аз бях сигурен, че поне си чувала името й. Исках да я видя и отидох до обществената библиотека в Салем.
Изведнъж дишането на Джили се затрудни. Едва си поемаше въздух.
— Форд, повярвай ми и стой далеч от нея. Много е опасна.
А аз си помислих: „Никога не съм срещал по-малко опасен човек.“ Какво ставаше?
— Спала ли е с Пол?
Джили поклати глава. Беше страшно бледа; уплаших се да не припадне. После кимна. Какво означаваше това; да или не, или просто пак бе объркана? Във всеки случай беше уморена и разстроена. Не настоях повече. Потупах ръката й и я завих. Изправих се и изпитах болка в цялото тяло.