— Невероятна е — съгласих се аз.
Изкачих шестте стъпала пред входната врата. От вътрешността на къщата струеше светлина и се чуваше лека камерна музика. С влизането в огромния вестибюл спрях за миг, за да вдъхна аромата. Ухаеше така, все едно се намираш по средата на гъста гора, а слънчева светлина си играеше върху лицето ти. Долавяше се мирис на цветя, на влажен мъх, на дървета и на свеж, чист въздух. Вдъхнах дълбоко и се извърнах. Висок мъж с остър нос вървеше към нас. Беше — не се съмнявах — Асайлъм Тарчър, патриархът на Едгертън, Орегон.
Висок метър и осемдесет и пет и преди взрива в Тунис тежах деветдесет килограма. Той беше поне пет сантиметра по-висок, но не по-тежък; наближаваше шестдесетте, имаше гъсти черни, вече леко прошарени коси. Беше силен, енергичен мъж без излишни тлъстини; не се забелязваше и някаква отпуснатост. Преливаше от жизненост. Синът му Котър вървеше зад него. С дебелия си врат приличаше на главорез. Контрастът между двамата беше фрапиращ. Сигурно току-що се бе обръснал, но по бузите му продължаваше да се чернее мъх. Преплете пръсти и кокалчетата му изпукаха. Взря се в лицето ми.
— Форд Макдугъл?
Плътният мазен глас на Асайлъм Тарчър съперничеше на най-хубавия бърбън от Кентъки.
— Да, сър.
Подаде ми ръка и аз я поех. Ръка на художник, помислих си — тясна, с дълги пръсти. Прекалено гладка.
— С Джили въобще не си приличате — заключи той, като ме изгледа така изпитателно, че положително различаваше една от друга молекулите, от които съм съставен.
Насреща си имах опасен мъж. Далеч по-опасен от сина му, постоянно готов да налети на бой.
— Така е — съгласих се аз. — Не си приличаме.
— И двамата, разбира се, сте привлекателни млади хора. Запознахте ли се със сина ми Котър?
Поех ръката на Котър и му се усмихнах, готов да изчакам той да започне състезанието по ръкостискане, което и направи. Леко извих китката си, така че да имам по-добра хватка. Погледнах го право в очите и започнах да размазвам пръстите му. Пуснах го едва когато забелязах напрежението около устните му. Според мен само Пол забеляза поведението ми, което бе по-подходящо за мъжка съблекалня. А Котър, колкото и странно да беше, изглеждаше и ядосан, и странно озадачен. Бавно разтърка ръка, без да откъсва поглед от мен. Сякаш се опитваше да проникне в мозъка ми, та да разбере как най-добре да ме унищожи. Съзнавах, че в негово лице вече имам враг, но не ме интересуваше, макар да се питах какво ли мисли в момента. Не бях срещал истински социопат поне от шест месеца.
Котър продължаваше да ме наблюдава. Извърнах се, когато Асайлъм Тарчър каза:
— Е, Пол, сега Джили е отново при нас; можеш да се захванеш пак за работа. Било ти е тежко, разбирам, но сега най-после всичко вече ще бъде наред.
— Да — съгласи се Пол. — Джили искаше да дойде тази вечер, но успя да направи само няколко крачки. С Мак я оставихме почти заспала и разочарована. Иска да уверя всички, че не се е хвърлила съзнателно от скалата. Загубила контрол над поршето. Кълне се да не взима завой със сто и петдесет километра в час, докато е жива. Праща на всички поздрави.
— Радвам се да го чуя — заяви Асайлъм Тарчър. Взе две кристални чаши с шампанско от таблата на сервитьора, който минаваше покрай нас, и подаде едната на мен, а другата на Пол. После взе чаша и за себе си, вдигна я и обяви: — За бъдещето. Нека проектът ни успее отвъд най-смелите и мечти.
— С удоволствие ще пия за това — веднага откликна Пол.
Нито Котър, нито аз казахме нещо; само отпихме от шампанското. Гадно питие. Сетих се за бирата „Бъд лайт“, която Мидж ми донесе в болницата. Съпругът й Дъг е щастливец. Поставих чашата върху таблата. Черните вежди на Асайлъм се стрелнаха нагоре, но пет пари не давах.
Пол подхвана:
— Голяма трагедия е, че Чарли Дък е бил убит. Човек не допуска такова нещо във фантастично градче като Едгертън.
— Много, много лошо нещо — съгласи се Асайлъм Тарчър и закима с величествената си глава. — Всички приказват за това, правят догадки кой ли го е направил и защо.
— Той беше досаден старец и си вреше носа навсякъде — отсече Котър. — Постоянно дразнеше хората с любопитството си.
— Непознат е влязъл в къщата му и го е убил, за да го ограби — произнесе се Тарчър. — Така трябва да е станало. Никой от Едгертън не би допуснал и косъм да падне от главата му.
— Не му беше останала много коса — отбеляза Пол.
Тарчър пресилено се усмихна.
Извърнах се и видях Роб Морисън. В черната си тениска, черните панталони и черното спортно сако приличаше на здравеняк от Южна Калифорния. Разговаряше с Маги Шефилд. За пръв път я виждах без униформа. Изглеждаше страхотно. Роклята й беше червена, дълбоко изрязана и отпред и отзад. Косите й бяха вдигнати и носеше обувки с петсантиметрови токчета. Изпитах желание да отида при нея, за да я захапя леко за ухото и оттам нататък да продължа. Тогава забелязах ръката на Роб Морисън доста ниско върху оголения й гръб. Държеше я много собственически.