— Искаш ли още кафе, Мак?
Кимнах, без да престана да местя поглед от Гръбстър към Нолан и обратно. Някой си играеше голяма игра с мен, а аз още нямах понятие за правилата. Не знаех къде свършва играта и къде започва действителността. Нямах представа и къде е отишла Джили. Обяснението на Лора за силното главоболие и проспаната вечер звучеше добре — беше изключено да проверя дали е достоверно.
Лора ми подаде нова чаша кафе. Над него се виеше пара. Отпих. Оказа се много вкусно. Дали не бе добавила няколко капки коняк? Отпих, стараейки се да събера мислите си. Подаде ми бисквитка с шоколадова глазура. Нямаше начин да знае, че са ми любимите. Изядох две и отбелязах, докато я наблюдавах как пие своето:
— Какво прави, след като се прибра от Джили и Пол във вторник?
— Добре, слушай: бяхме само тримата. Пристигнах около шест и половина. Джили искаше риба. Пол направи салата, май от спанак. Приготвих чеснови хлебчета. Хапнахме, послушахме малко музика. С Джили дори танцувахме. Пол доста пийна. Джили знаеше, че няма да остана до късно — на следващата сутрин имах работа в библиотеката, а и бързах за лекарството на Гръбстър. Спомена, че ще наминат още хора, но по-късно, така че съм щяла да се запозная с тях друг път. Съвсем скоро пак сме щели да си направим събиране в Едгертън. Така каза тя.
Наведох се напред:
— Това истината ли е, Лора? — Дълго мълча. Пиех кафето и я наблюдавах. — Има още, нали?
Погледна към Гръбстър и започна да го чеше по главата. От мястото си чувах как котката замърка.
Най-сетне тя кимна.
— Да, има още. Наистина предпочитам да не го споменавам, но Джили е изчезнала и ти няма да се успокоиш, докато не научиш всичко, дори да не е свързано със случилото се с нея. — Пое си дълбоко въздух. — Щом Джили отиде в кухнята, Пол ме хвана за гърдите и ме бутна на дивана. Започна да ме целува, опита се да навре коляното си между краката ми. Тогава Джили извика нещо от кухнята и той мигом ме остави. Дишаше тежко. Заявих му, че е негодник. Когато Джили се върна във всекидневната, измислих историята, че Гръбстър трябва да вземе лекарствата по-рано, отколкото всъщност се налагаше. Просто исках да се махна от там. Не желаех Джили да се досети какво е направил скъпоценния й съпруг — тази жалка отрепка. Тя го обожаваше. Мечтаеше да има дете от него. Господи, беше ужасно!
— А ти никога не си останала с впечатлението, че Джили е нещо повече от домакиня, неспособна да зачене?
Поклати глава.
— Не. Нищо от думите на двамата не ме е навеждало на мисълта, че тя не е искрена с мен.
— Това ли са всички факти?
— Да, това са всички факти, цялата истина. Кълна се.
Изведнъж се почувствах ужасно уморен. Бях замаян, нещо ме теглеше надолу. Изправих се бързо и закрачих напред — назад. Не помогна. Имах чувството, че газя в кал.
— Мак, какво ти е?
Продължих да се разхождам из всекидневната й.
— Трябва да вървя — обявих аз. Имах нужда да се махна, да поема свеж въздух. Какво, по дяволите, ми ставаше? Глупав въпрос, защото знаех: насилих тялото си прекалено много и сега си отмъщаваше. Не бях изпитвал такава убийствена умора от близо седмица. Съзнавах, че трябва да продължа да я разпитвам, но дори животът ми да зависеше от това, не се сещах какви въпроси да задам. — Ще се видим по-късно, Лора — казах и тръгнах.
Чух я да ме вика, но не спрях и не се обърнах. Нолан изграка за последен път зад гърба ми.
Отворих всички прозорци на форда и пуснах радиото. Отбих се в „Макдоналдс“ и изпих още едно кафе.
Пеех „Кралят на пътя“, а когато думите ми се губеха, тананиках. Едва държах очите си отворени. Главата ми постоянно се удряше във волана. На три-четири пъти за малко да излетя от пътя; изплаших се до смърт, преди да успея да върна колата на платното. Едва не се сблъсках с камион. Звукът от клаксона му цепеше главата ми. От ужас съзнанието ми се проясни за няколко минути. Но после умората — силна, надделяваща всичко, притъпяваща мозъка — се върна.
Разбрах, че няма да успея да се върна до дома на Пол. Изпотих се, като се сетих как се разминах на косъм с камиона. „Болницата — помислих си аз. — Да, трябва да стигна до болницата.“ Беше само на шест минути път. Е, да речем седем. Успявах криво-ляво да удържа колата в моето платно. Шофьорите на колите, които се движеха в насрещното платно, непрекъснато натискаха клаксоните. Накрая спрях пред входа на спешното отделение. При паркирането изпочупих клоните на някакъв храст. Наблюдавах как напразно се опивам да завъртя ключа в стартера. Каквито и сили да съм имал само допреди минута, вече ме напускаха. Оставих се да потъна в мрака.