Странно, стори ми се, че клаксон пищи в главата ми. Толкова силно, че тъпанчетата ми щяха да се пукнат. Това бе последното, което си спомнях.
12.
— Мак. Време е да се събудиш. Хайде, ще се справиш.
Не желаех да помръдна. Не исках да отварям очи. Новият глас на мъжа се чу отново — тих и настойчив. Ненавиждах този глас. От него ме болеше главата. Най-сетне успях да изрека:
— Махайте се.
— Няма начин, Мак. Отвори си очите. Покажи ми, че си жив.
— Жив съм, разбира се — отреагирах раздразнено. — По дяволите, оставете ме на мира.
Мъжът попита някого нещо.
— Пляскайте го по лицето — предложи женски глас.
Беше госпожа Химел.
Да ме удрят, значи? Каква жена!
— Не — обадих се аз. — Не ме докосвайте.
— Започва да идва на себе си — обяви мъжът. — Бях готов да се закълна, че с кожата си долавям дъха му.
Кожата ли? Това пък какво означава? Нещо хладно се опираше в голите ми гърди. Нямах риза. Какво се бе случило?
— Жизнените функции са стабилни — чух обясненията на друг мъж. Не разпознах гласа. — Да, вече идва на себе си.
Още повече се раздразних, че някакъв непознат се изказва за мен.
— Не си пъхай носа в чужди работи — заявих аз. — Никой не те е питал.
Мъжът с носовия глас се засмя.
— Ще му е нужно известно време, докато дойде на себе си. Поне още няколко минути. Всичко е наред.
— Да — обадих се аз. — Хайде, тогава, махайте се.
После отворих очи и видях доктор Сам Куотс, лекаря на Джили.
— Да — заговори той усмихнат насреща ми. — Дойде в съзнание. Разбираш ли ме, Мак?
— Да, разбирам те. Какво става? Какво правиш тук? Къде ми е ризата?
— Преди да припаднеш, си се добрал почти до входа на спешното отделение. Главата ти клюмнала и натиснала клаксона. Само след секунди при теб имало сестри, санитари, охрана, пациенти и лекари.
Спомних си кънтящия в главата ми клаксон.
— Прекалено бях напрегнат напоследък. Тялото ми се е ядосало и накрая направо е изключило, нали?
— Пол ни каза, че си станал обект на терористично нападение извън страната и съвсем доскоро си бил в болница. Това обаче няма нищо общо с припадъка ти. Всъщност имаш високо ниво на фенобарбитал в кръвта. От около три часа вече не е в теб. Щом открихме какъв е проблемът, започнахме да прилагаме лечение, но такива неща изискват време. Ще си гроги още дълго.
Представих си вероятното лечение и почти позеленях.
— Нали не сте изпомпвали стомаха ми? Видях да го правят веднъж и за малко да повърна.
— Съжалявам, Мак, но се налагаше. Нямахме избор. Но какво толкова — ти беше в безсъзнание. Вкарахме ти и активен въглен. Още има черни сажди около устата ти, а и малко от тях засъхнаха по гърдите ти. Доста неприятно, но поглъща всички отрови. Не се страхувай от системата до теб и бутилката кислород. Те са тук за всеки случай. Ще поостана тук още малко. Боли ли те гърлото?
Болеше ме. Кимнах.
— Дрогиран съм, казваш? С фенобарбитал?
— Да. Още никой не е предположил, че е опит за самоубийство. Кой ти даде опиата, Мак?
Погледнах към доктор Куотс, после към госпожа Химел, чието лице бе шокирано и застинало, както и към мъж, когото не познавах.
— По дяволите — промърморих аз.
Само след няколко секунди доктор Куотс вече бе напълно уверен, че съм дошъл в съзнание, защото здраво стисках китката му:
— Важно е. Ченгетата трябва да отидат в къщата на Лора Скот в Салем. Бях там тази сутрин. Възможно е да се е опитала да ме убие.
Доктор Куотс не бе млад, но умееше да се придвижва бързо. Изхвърча от стаята. Госпожа Химел ме потупа по ръката.
— Ще се оправиш, Мак. О, това е доктор Грийнфилд. На него каза да не си вре носа в чужди работи.
Погледнах към кльощав мъж на години, с гъста черна брада и с папийонка на зелени и бели квадратчета.
— Жив съм — обявих аз. — Благодаря.
— Тялото ти не се е възстановило напълно — уведоми ме той. — Изглежда, терористичната акция си я е бивало.
— Да, биваше си я.
— Ти си млад и силен, господин Макдугъл. Ще се измъкнеш невредим. Оставям те в добри ръце.
Извърна се, кимна на госпожа Химел и излезе.
— Той е местният ни гуру — поясни тя. — А сега си почини, господин Макдугъл. Защо би искала да те убие онази жена?