Изпитах такава благодарност, че заспах, независимо от пъхнатите в носа ми тръбички от кислородната бутилка и забитата в ръката ми игла на системата.
Събудих се. Непознат мъж се взираше в мен, гладейки замислено с дългите си пръсти гладко избръснатата си брадичка. Имаше светла коса, фин нос и упорито изражение. Беше спретнат — как иначе да го определя — с бяла риза и лъснати италиански обувки. Дадох му някъде към четиридесет години; беше по-скоро слаб — вероятно тичаше редовно за здраве, — а тъмните му очи бяха видели доста. Въобще не приличаше на лекар.
Щом забеляза, че съм се върнал сред живите, подхвана бавно и провлачено с южняшкия си акцент.
— Аз съм детектив Минтон Кастанга от полицейското управление в Салем. Знам, че се казвате Форд Макдугъл и сте агент на ФБР; тук сте, за да видите сестра си, която в момента е изчезнала.
— Точно така.
— И не само това. Лежите на система, защото някой е сложил фенобарбитал в кафето ви.
— Лора Скот — уточних аз. — Намерихте ли я?
— О, да. Бях в апартамента й десет минути след телефонното обаждане на доктор Куотс. Тя обаче не ни каза нищо.
— Много е умна. Съмнявах се, че въобще ще я намерите.
— Не ме разбрахте, агент Макдугъл. Лора Скот лежеше в безсъзнание на пода във всекидневната си с огромна пъстра котка върху гърба и гракащ папагал на стола при главата.
Не можех да повярвам.
— Не е мъртва, нали? — попитах аз, повдигайки се на лакти. — Не е умряла, нали?
Наклони глава и почти видях как работят колелцата в мозъка му.
— Не, не е мъртва. Намира се в Салемската областна болница. Още се занимават с нея — промиват стомаха й; въобще всички процедури, през които сте минали и вие. Казаха, че ще се оправи. Значи, агент Макдугъл, тя ви е поднесла кафе, вие сте го изпили, а и тя също пред вас?
— Да. — Опитах се да си спомня. — Тя всъщност изпи около половин чаша, поне докато бях там. Аз погълнах повече фенобарбитал от нея: изпих две кафета.
— Имаше ли друг в апартамента, или бяхте само двамата?
— Не, не видях никого. Само аз, папагалът, котката и Лора.
— Тогава има две възможности — уточни той, усмихвайки се насреща ми. Проявяваше разбиране, но не криеше иронията си. — Някой е искал и двамата да сте мъртви. Не ми изглежда правдоподобно, освен ако този човек е знаел, че ще я посетите.
— На никого не съм казвал, че ще ходя при нея.
— Добре. Тогава вие сте се оказали случайно там, а целта е била госпожица Скот.
— Но кой би искал да убие Лора?
Докато изричах думите, се побърках от тревога и вина. Защото бях я обвинявал.
— Никакви улики засега. Налага се да изчакаме, за да поговорим с нея. Нали не допускате да се е опитала да ви убие, а после да е глътнала малко от опиата за заблуда?
— Не — отвърнах аз. — Със сигурност — не. Сега, когато съм в състояние отново да разсъждавам, си давам сметка, че тя няма никаква причина да ме убива. Доколкото ми е известно, не е виновна за нищо. Не ме разбирайте погрешно, детективе. Тук се случват доста неща и засега не ги проумявам. На първо място — сестра ми. Излетяла над скала, а сега е изчезнала. Знам убеждението й, че Лора я е предала. Не искаше да я види. Възможно е дори да се е страхувала от Лора. Или ме е излъгала? Но въпреки това няма причина Лора да прави опит да ме убие.
— А ако се намирате прекалено близо до нещо, агент Макдугъл?
Клетъчният му телефон иззвъня. Извини се и отиде при прозорците. Извади апаратчето от джоба си и заговори тихо.
Не можех да лежа тук, както стана в Бетезда в продължение на повече от две седмици. Бавно свалих крака на пода. Бяха ме съблекли чисто гол. Огледах се за нещо, за да се прикрия.
Зад гърба ми детектив Кастанга съобщи:
— Госпожица Скот е дошла в съзнание. Да, накарах моите момчета от лабораторията по криминалистика да проверят апартамента й. Открили флакон фенобарбитал в аптечката на втората баня. Не били останали много хапчета. Предписан е на Джордж Графтън; годността му е изтекла преди година.
Джордж Графтън очевидно е чичо й — онзи, дето й е завещал апартамента. Но как е попаднал опиатът в кафето?
На глас изкоментирах:
— Лора не е глупава. Колкото повече мисля, толкова по-сигурен съм, че го е направил някой друг. А който и да е той, искал е Лора да умре, както отбелязахте.
Докато говорех, придърпах одеялото, за да го увия около кръста си.
— Госпожица Скот чакала ли е други посетители?